усилията винаги си струват

 

и ето дойдох до положение

което искам да разбутам до неговото сриване 

подадокс е ситуация
която е причина за появата на цели нови раздели в научните изследвания

но всъщност ако става въпрос за най ценното
 

 

това със сигурност не е научно, по-скоро е в полето на метафизиката
където сме осъдени на тайнства, мистичност и противоречия на разума

вторият закон на термодинамиката гласи:
ако сложите замразено пиле върху бутилка с вряла вода се очаква пилето да се поразтопи, а врялата вода в бутилката да се охлади

топлината не се разпространява в обатна посокa
но чувствата намаляват или се увеличават и в двете посоки, топлината се разпространява от по-топлите към по-студените посоки

в живота сме свидетели на противоречиви натягания - хем искаме нещо, хем имаме причини да не го искаме, за да обясним защо е така, трябва да изясним чувствата

по същество колкото повече чувства - толкова повече емoции
а колкото повече емоции - толкова повече проблеми, статистически би трябвало борят на проблемите да е равен на броя на емоциите

хипотетично бързо движещите се емоции може да разместят бавно движещите се чувства и обратното
но винаги наблюдаваме съвсем различни резултати

изкушаващо е да контролираме процеса, вероятността да успеем обаче е нищожна
и въпреки непосилнoстта на задачата усилията винаги си струват

Докато си мислех, че съм сигурна...

                                                    фотограф: Виолета Апостолова/Лети

Докато си мислех, че съм сигурна и няма да се препъна в изпотрошените надежди, и всичко си е наред, си помислих несигурно, че сигурно съм сбъркала.

Дали да не заменя сигурно съм сбъркала с може би, за да не съм толкова сигурна?

Неясните мисли, които ни вълнуват не могат да стигнат до спокойно избистряне.
Опитваме се да анализираме преживяното, изваждаме го в някаква неясна форма, но това не ни помага да го опознаем.

Повечето пъти когато съм си мислила, че след обстойно анализиране вече мога да диагностицирам случая, то се е оказвало напразно, защото още повече съм измествала истински преживяното с наместване и тълкуване на детайлите по начин, който на мен ми е угоден. Защото е по-лесно да намериш утеха като обвиниш другите, отколкото да осъзнаеш истинските подтици.

И застанали в двата противоположни ъгъла, дебнейки се като животни, сме готови отново да изпитаме рязка и дълбока болка, като си спомняме отново и отново неоправданите надежди, несъстоятелните обяснения и непостижимите цели.

И незнайно защо, това усилие не ни носи утеха, но не ни прави и по-тъжни - напротив, прави ни по-щастливи.

Мъчително е да знаеш, че никога няма да осъществиш тези скрити помисли. Чувствам се поне за миг щастлива като си представям възможните евентуалности.

Но се чувствам безполезна, защото това което изследвам, не ми носи осветление.

ТУК ДОЛУ ВСИЧКИ ЛЮЛЯЦИ УМИРАТ

соло проект " Тук долу всички люляци умират" / премиера 2017 г. 

идея, хореография и изпълнение: Галина Борисова
драматургичен консултант: Боян Манчев
музикален консултант: Румен Бальозов
сценография, костюм и осветление: Ралица Тонева
репетитор: Елисавета Маринова

видео линк: https://www.youtube.com/watch?v=UfnhFgSMtKw

 "Идеите са наследници на тъгата, когато тъгата се превърне в идея, тя вече няма силата да наранява сърцето.» 

 
Марсел Пруст

 

 "Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако не бях чела Марсел Пруст и не бях oбсебена от музиката на Рихард Вагнер и Ленард Коен. Сега се чувствам толкова несигурно танцуваща, че несигурността ми принадлежи на един друг свят. Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали “обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят” .Бих искала да говоря за любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. Бих искала да зная повече за смъртта, която често ни тормози поради несигурността си да се случи в идеалния за нас вариант. Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите и не допускам за дълго да се завръща. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че, не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение." 

 

Галина Борисова

 

 

ТЕКСТ от солото;

 

И ето ме сега, изправена пред вас с цялата ми разпарчетосана същност, оставена да се ориентирам сама с предположения за бъдещето на живота ми, полегнала уютно на леглото, безнадеждно очакваща да избегна проблеми, които нямат разрешаване и които отлагаме, като си мислим, че така желаните промени може да ни се струват невъзможни и далечни, но при събуждане сутрин и с изгрева на слънцето ние отново се самозалъгваме, че можем сами да се справим с живота си, и денят започва да ни се струва необходим, за да даде възможност на някаква електрошокова мощ да ни връхлети или изненада.

 

За да обясня какво съм изследвала ще ви кажа, че бих могла да ви обясня ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят. Надявам се, че ще можете да наблюдавате добре и уютно очакваният обект да се приближава, въпреки че всеки път пристигането му ще се проточва, за да го посрещнете пред себе си с изтекъл срок. Струва ми се тук бих могла да спра, но бих искала да отворя пътя към така желаният обект за малко по-дълго, с цялата си оставаща сила, така че вие можете да влезете или излезете докато вратата е отворена, която иначе би се затворила автоматично.

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен живота, ако знаех че приключва. Но тъй като чувствам, че слънцето ще огрява още, и в него ще се отразяват различните сезони без жал за нашата пустота и забравени щамове от щастие, ще се спра само на най-същественото: любовта и смъртта, които често ни тормозят поради несигурността си да се случат в идеалния за нас вариант и непрекъснато ни измъчват с изискванията си, без да сме способни да сложим финалната точка. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение, защото думите ми ще звучат винаги иронично, като че ли не се присъединявам напълно към съдържанието им, и всичко ще загубва блясъка си.

 

Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите, и не допускам за дълго да се завръща. Въпреки, че има вечери, в които докато прекосявам града на път към ресторанта, толкова много тъгувам, че едвам дишам. Само че изглежда, че човек е някакво създание с множество потънали в сън елементи, които то събужда от време на време, ала които нямат нищо общо с него. А освен това нещо вътре в нас неизменно упорства да се внесе повече яснота в тези лични чувства, сиреч да ги присъедини към някаква по-всеобхватна, общовалидна за цялото човечество обич, посредством която хората и причинените от тях страдания ни предоставят само плод за единение: онова, което притуря известно удоволствие от мъката ми, е усещането, че тя е частица от всемирната обич.

 

Безусловно съдейки по предполагаемия опит от страданията които бях понесла, а също така и по спомена от някои страници на дневника ми, аз не си вадех заключения за първопричината на мъката която изпитвах. Тъй че в безсмислието да си намеря обяснения, си мислех, че е невъзможно да бъда излекувана.

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да е за мен приятелството, ако нашето нежно приятелство (колко жалко е това), час по час е подложено на сътресения, които не могат да го разклатят, но отравят радостта от него. Простете ми, но човек може да ви намрази, като вижда че животът на другите, душата на другите не съществуват за вас, а само някакви си първични инстинкти за забавление. И не ми говорете моля ви, че ви използвам, за да задоволявам нагона си, защото съм толкова изтощена, че нямам желание да споря. Ние не можахме да изградим добри отношения помежду ни, защото не се интересувахме от нищо друго, освен от плътски удоволствия. Знам, че ме заблудихте в началото, но аз нямах доверие, за да ви се отдам изцяло. Затова усложнената ситуация скоро ще избухне, но нямам никаква представа как ще приключи всичко това, предполагам с гръм и трясък на врата.

 

Ще се постарая да кажа и какво щеше да бъде за мен любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. В крайна сметка любовниците, които най-много бях обичала, никога не бяха отговаряли на изискванията на любовта ми към тях. Тази любов бе истинска, защото подчинявах всичко на необходимостта да ги видя, да ги запазя само за себе си, защото ридаех, ако някоя вечер ги бях очаквала напразно. Но те притежаваха по-скоро слабостта да събуждат тази любов, да я довеждат до връхната й точка, нежели да бъдат нейното въплъщение. Когато ги гледах, когато ги слушах, не откривах в тях нищо, което да прилича на моята любов и да може да я обясни. И все пак едничката ми радост бе да ги видя, едничката ми тревога бе да ги чакам. Човек би рекъл, че някаква добродетел, нямаща никаква връзка с тях им бе допълнително прикачена по природа, и че тези добродетели, тази електрошокова мощ ми въздействаше, подклаждайки любовта ми, сиреч ръководейки всичките ми действия и причинявайки ми всичките страдания. 

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен природата, ако не се интересувах от хората, но: „Дървета, вие нямате какво повече да ми кажете!“ Охладнялото ми сърце не ви чува. Погледът ми безучасно отбелязва линията, която ви разделя на слънчеви и сенчести участъци. Сега ме интересувате вие – хората! Онази част от живота ми, когато ви възпявах, няма да се върне никога.

 

 

Моят начин да не се срина

 Dance Across Borders, Sweden

Изглежда морето спи. Няма вятър. Няма никой. Морето е гладко, както и зимата. Мислех си, че знам всичко. Всичко, което може да се случи. Мислех си, че мога да обмисля всичко. Но не е е възможно. Това е. Мислиш си, че познаваш себе си. Но, не! Всеки път когато се запътиш към нещо - е същото. Всеки път, никой не знае нищо. Всеки път нещо те дразни, например-седенето. Никога не знаеш защо седиш. Освен седенето, живееш ли там? Да. Няма как. Не! Не можех да го направя по друг начин. Не можех да лъжа. Не можех да се правя, че всичко си е на мястото. Чувствах, че трябва да поседна. Както чувствам, че трябва да спра. Чувствам умора. И липса на интерес. Смея се на неща, които не разбирам.

Помня залеза по време на полета? Не, не помня. Може да е било преди излитането. Преди да седна в този проклет стол. Не знам. Гледах облаците и си мислех, че трябва да остана. Нищо не трябва да си спомням. Да, това е моят начин да не се срина. Това страдание. Но по какво? Просто умора. Или пък пренасищане. Но от какво?

 проект "Андре и Ан"

Затварям очите си. Слънцето блести. Щастие е, че съм жива. Умолявам се да имам позитивни мисли. След това отварям очи и виждам как се смея. После отново затварям очи. После замълчавам. После потъвам. Потъвам в дълбокото море. Равни сме, преди заминаването. Тази дума ли трябва да употребя? Заминаване. По време на студената зима. Винаги си казвам това: че не мога да понеса зимата. Тази дата. А може да е по-късно. Нека да премине. Как бързо тече животът от януари до декември. Това усещане за затъпяване. Да отложа ли всичко за година? Неизбежната дата на реалността.

Но си представям, че мога да го направя. Да кажа думата. Всичко може да е думата. Дестинацията. Така ли се нарича? Бих могла да си я представя. Бегъл поглед от моята смърт. Бих могла да го направя. Да помисля за заминаване. Далече от мен. Независима от своята смърт. Можем да го направим само веднъж. Можем. Само веднъж. Останаха само няколко минути. До моето оттегляне. Да поседим. Всички сме заедно. Всички сме сами. Оставени на самостоятелното си присъствие. Или отсъствие. Не си спомням добре. Може да се е случило рано сутринта. Преди алармата. Не знам вече кое беше истина. Колко е малка разликата между днес и вчера. Моите чувства към самата мен. Незначително като че ли, но усещам, че всичко ще свърши. Знам го. Отричам го. Мисля, че не се заблуждавам. Трябва да има някакво значение. Това седене.

И тази скръб. Прекрасно. Седиш си и мислиш за смъртта. Кой знае, може и там да няма мир. Не. Не знам за какво говоря. Но важното е да имам мисли. Тази сутрин пристигам във вилата и поглеждам към плажа. Търся някого, но кого? Тази загуба на настоящето, която идва над нас. Когато другите хора те гледат и когато аз съм тук, с тях. Знам го много добре. Тази сянка я имаше и когато бях малка. Какво да кажа още. Да се поразходя ли до прозореца. Защо? Да се опитам да виждам това, което другите виждат. Беше преди много време. Когато бях любопитна. По време на ваканцията. Имаше черно пиано, което стоеше залепено до стената, безмълвно. После това пиано го местихме в различни квартири. Докато мишките не изгризаха струните. Трябва да си спомням всичко това. Все нещо трябва да си спомням.

снимка:Ани Колиер

И след това, след много години, в друга стая, гледаща към друга река, отидохме на пикнинг. Не си изядох сандвича. Ако това има някакво значение. Да - има значение. Протестирах. Но не искам да си спомням това. Тъпо детско поведение и ревност. Затова не си изядох сандвича. Баща ми все още беше жив. Но не живеехме заедно. Помня, че не изпушихме нито една цигара заедно. Бях на тридесет, или нещо такова, когато се осмелих да пуша пред него. Мисля. Да. Мисля, че си спомням. Когато съм била дете, постоянно съм била замислена. Така казват. В това прекрасно безразличие към себе си. Не мога да вярвам на никого. Седя и гледам в прозореца. Никой не минава по отсрещния тротоар. Чувствам, че виждам в прозореца някой, но знам, че това е измама. Кой ще минава по това време? Отново вали. Вече три дни.

Гледам ръцете си. Кокалести и дълги. Другите може да си мислят, че са грозни, но аз си ги харесвам. Това може да е поради невъзможността да бъдат други. Искам да се проваля. Да напусна. Но не е удобно. Всички са в очакване. Но на какво? Всички седим и мълчим.

Как бързо тече животът от януари до декември

Как бързо тече животът от януари до декември
Отвлечени в кратките ежедневни мигове
Пред нас се изпречват проникновения
И скритият смисъл на нещата
Прозира през изостреното ни светоусещане

Дните и датите се губят
Но точността на сезоните не спира
Вградени в  дълга поредица от прозаични мигове
Едни чудеса на пълноценно съществуване
Изпъкват настойчиво за радост и спокойствие

Вероятно малко потискащо е да наследим добродетели
И да се опитваме да се сравняваме с великия прадядо
Терзанията не ни помагат, че има по-добри преди нас
И ние трябва да се заловим на работа и размисъл
Защото сиянието не идва само от тъгата

снимка: Ани Колиер

Бариерата между деня и нощта понякога е незабележима
Изпълнени от демони и незаетите си способности
Съпротивителните ни сили пробиват повърхността
Сдържаността ни терзае, заливайки ни с нови факти
И панически осъзнаваме, че проявяваме несигурни пориви

Импулсите ни отварят врати за  нови мрачни възгледи
Не можем да предположим колко важна е тъгата
За да се отдадем на размисъл и самодисциплина
Единствено забележителният характер може да ни спаси 
От пораженията които всеки ден ни нанасят щети

 

снимка: Ани Колиер 

Овладяването на ситуацията се дължи на качества и решителност 

Без която не бихме могли да достигнем 
Дори и за миг до постиженията на предците ни  
Но това не би трябвало да ни обезкуражава да опитваме

Как бързо тече животът от януари до декември!

Без останките на миналото не бихме могли да напредваме
Господари на ситуацията сме само и единствено ние

Успешното ни организиране би могло да доведе 

И до някакви нови постижения

Нека да вярваме, че и ние можем да бъдем оригинали  

Но как да се експериментира след този славно обезсмъртен век?

Галина Борисова

 

Дразни ме само вилицата

                                       

Трябва нещо да се случи. Иначе не е възможно. Нещо трябва да се случи. Мълчание. Мълчим. Няма за какво да говорим. Говорим за работа. Обядваме. Късен следобед. Закъснял обяд. Искам да кажа, че има нож на масата. Ще ми избоде очите. Има нож на масата. Това, че яде само с вилица - ме дразни. Просто не ми харесва да се разкъсва някаква си печена чушка с вилица. Ям супата и след всяка глътка избърсвам устата си със салфетка. Изхабявам доста салфетки. Бърша си и носа. С друга салфетка. Говорим за моята лъжица. Лъжицата е доста голяма. Трудно се яде с такава лъжица. Поглеждам  го в очите. Благодари за обяда. Аз му благодаря също. Тръгваме. Забравя си сакото. Връщат ни. Забравихте си сакото. Мисля си колко е разсеян. Но не така разсеян както може човек да е разсеян. Малко по-иначе. Вървим. Говорим си от време на време. Аз се концентрирам да кажа нещо, но нищо не казвам. Мъчително е. Но говорим от време на време. Разделяме се. Не се поглеждаме. Бързо се качвам в колата. Сега съм повече от сама. Шофирам. Все едно ме няма в колата. Но се придвижвам. Най-сетне се прибирам у дома. Мъчително е. Работя в градината. После набързо вечерям. И аз се храня без нож. Но не разкъсвам нищо. Сама съм. Изпивам един коктейл. Изпушвам две цигари. Гледам филм. Разплаквам се. Загасям осветлението. Не заспивам. Мисля си за вилицата. За него нямам мисли. Дразни ме само вилицата.

.

HAPPY 2018 Galina Borissova's first collages