Аз съм един реализирал се човек. Казвам си го за да се насърчавам. Иначе имам големи съмнения за бъдещето. В това число и моето.
Но въпреки това понякога съм щастлива. Разбира се представям си и малък процент - вариант «сапунка», но незнам дали няма да се оттегча от такава бъдеща опция.
Лош ученик съм- помня уроците от хората и живота, но често не ги спазвам. Помня урока - «Трябва да се мине по стълбицата на йерархията». Не го спазвам от момента в който го получих. Защото йерархията за мене е това, което аз си изграждам: хората които ме респектират, хората които ми дават примери за подражание, и хората които нямат значение за историята. Това са примери от които се уча, но само в краен случай. Иначе бавно и уверено вървя по пътя си. С увереност и известна доза бързина.
По пътя си може и да бъркам, но това че съм опитала ме прави по-силна и уверена в себе си. Без това не бих могла да нарека че живея. Често разсъждавам и за постъпките на другите. Опитвам се да ги разбера. Все повече събитията около мене нямат значение. Аз не съм отговорна за тях. И не бих ги променила. Защото това значи да променям другите, а кой ли земен човек има такава сила?
Помня и един друг урок- «……». Майче този не си го спомням. Нищо. Ще си измисля сама правила.
Жером Бел казва по повод неговия проект: «The last performance»: «Tова е драматичната иcтория на танца без история. И затова не е въжможно да се цитира». Мисля си че това важи и за самият живот. Омръзна ми от цитати, от опити да сме интелектуално извисени, да напътстваме, да се спираме…когато тялото иска покой, иска удоволствия…
При тези условности не мога да не бъда оптимист.
