соло проект " Тук долу всички люляци умират" / премиера 2017 г.
идея, хореография и изпълнение: Галина Борисова
драматургичен консултант: Боян Манчев
музикален консултант: Румен Бальозов
сценография, костюм и осветление: Ралица Тонева
репетитор: Елисавета Маринова
видео линк: https://www.youtube.com/watch?v=UfnhFgSMtKw
"Идеите са наследници на тъгата, когато тъгата се превърне в идея, тя вече няма силата да наранява сърцето.»
Марсел Пруст
"Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако не бях чела Марсел Пруст и не бях oбсебена от музиката на Рихард Вагнер и Ленард Коен. Сега се чувствам толкова несигурно танцуваща, че несигурността ми принадлежи на един друг свят. Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали “обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят” .Бих искала да говоря за любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. Бих искала да зная повече за смъртта, която често ни тормози поради несигурността си да се случи в идеалния за нас вариант. Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите и не допускам за дълго да се завръща. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че, не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение."
Галина Борисова
ТЕКСТ от солото;
И ето ме сега, изправена пред вас с цялата ми разпарчетосана същност, оставена да се ориентирам сама с предположения за бъдещето на живота ми, полегнала уютно на леглото, безнадеждно очакваща да избегна проблеми, които нямат разрешаване и които отлагаме, като си мислим, че така желаните промени може да ни се струват невъзможни и далечни, но при събуждане сутрин и с изгрева на слънцето ние отново се самозалъгваме, че можем сами да се справим с живота си, и денят започва да ни се струва необходим, за да даде възможност на някаква електрошокова мощ да ни връхлети или изненада.
За да обясня какво съм изследвала ще ви кажа, че бих могла да ви обясня ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят. Надявам се, че ще можете да наблюдавате добре и уютно очакваният обект да се приближава, въпреки че всеки път пристигането му ще се проточва, за да го посрещнете пред себе си с изтекъл срок. Струва ми се тук бих могла да спра, но бих искала да отворя пътя към така желаният обект за малко по-дълго, с цялата си оставаща сила, така че вие можете да влезете или излезете докато вратата е отворена, която иначе би се затворила автоматично.
Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен живота, ако знаех че приключва. Но тъй като чувствам, че слънцето ще огрява още, и в него ще се отразяват различните сезони без жал за нашата пустота и забравени щамове от щастие, ще се спра само на най-същественото: любовта и смъртта, които често ни тормозят поради несигурността си да се случат в идеалния за нас вариант и непрекъснато ни измъчват с изискванията си, без да сме способни да сложим финалната точка. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение, защото думите ми ще звучат винаги иронично, като че ли не се присъединявам напълно към съдържанието им, и всичко ще загубва блясъка си.
Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите, и не допускам за дълго да се завръща. Въпреки, че има вечери, в които докато прекосявам града на път към ресторанта, толкова много тъгувам, че едвам дишам. Само че изглежда, че човек е някакво създание с множество потънали в сън елементи, които то събужда от време на време, ала които нямат нищо общо с него. А освен това нещо вътре в нас неизменно упорства да се внесе повече яснота в тези лични чувства, сиреч да ги присъедини към някаква по-всеобхватна, общовалидна за цялото човечество обич, посредством която хората и причинените от тях страдания ни предоставят само плод за единение: онова, което притуря известно удоволствие от мъката ми, е усещането, че тя е частица от всемирната обич.
Безусловно съдейки по предполагаемия опит от страданията които бях понесла, а също така и по спомена от някои страници на дневника ми, аз не си вадех заключения за първопричината на мъката която изпитвах. Тъй че в безсмислието да си намеря обяснения, си мислех, че е невъзможно да бъда излекувана.
Ще се постарая да кажа какво щеше да е за мен приятелството, ако нашето нежно приятелство (колко жалко е това), час по час е подложено на сътресения, които не могат да го разклатят, но отравят радостта от него. Простете ми, но човек може да ви намрази, като вижда че животът на другите, душата на другите не съществуват за вас, а само някакви си първични инстинкти за забавление. И не ми говорете моля ви, че ви използвам, за да задоволявам нагона си, защото съм толкова изтощена, че нямам желание да споря. Ние не можахме да изградим добри отношения помежду ни, защото не се интересувахме от нищо друго, освен от плътски удоволствия. Знам, че ме заблудихте в началото, но аз нямах доверие, за да ви се отдам изцяло. Затова усложнената ситуация скоро ще избухне, но нямам никаква представа как ще приключи всичко това, предполагам с гръм и трясък на врата.
Ще се постарая да кажа и какво щеше да бъде за мен любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. В крайна сметка любовниците, които най-много бях обичала, никога не бяха отговаряли на изискванията на любовта ми към тях. Тази любов бе истинска, защото подчинявах всичко на необходимостта да ги видя, да ги запазя само за себе си, защото ридаех, ако някоя вечер ги бях очаквала напразно. Но те притежаваха по-скоро слабостта да събуждат тази любов, да я довеждат до връхната й точка, нежели да бъдат нейното въплъщение. Когато ги гледах, когато ги слушах, не откривах в тях нищо, което да прилича на моята любов и да може да я обясни. И все пак едничката ми радост бе да ги видя, едничката ми тревога бе да ги чакам. Човек би рекъл, че някаква добродетел, нямаща никаква връзка с тях им бе допълнително прикачена по природа, и че тези добродетели, тази електрошокова мощ ми въздействаше, подклаждайки любовта ми, сиреч ръководейки всичките ми действия и причинявайки ми всичките страдания.
Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен природата, ако не се интересувах от хората, но: „Дървета, вие нямате какво повече да ми кажете!“ Охладнялото ми сърце не ви чува. Погледът ми безучасно отбелязва линията, която ви разделя на слънчеви и сенчести участъци. Сега ме интересувате вие – хората! Онази част от живота ми, когато ви възпявах, няма да се върне никога.
