защо не написа писмото

снимка: Ани Колиер

събудих се рано

навън побеляло

зимата най-после дойде

бяло в душата ми

нямам писмо

какво от това

ще чакам достойно

бавно ще ровя из гардероба

да избера най-точната дреха

ще се облека бавно

ще среша косите

ще обуя обувките

ще сложа талисмана

ще изляза бавно

ще се кача в колата

ще пусна радиото

музика ще обгърне душата ми

ще шофирам бавно
ще наблюдавам минаващите без да ги забелязвам

ще съм центъра на вселената

ще съм изпълнена с достойнство

ще паркирам

ще отворя вратата

бавно стъпвам на тротоара

оглеждам се за да оценя момента

да запомня мястото

да компресирам чувството

може и още да понеса

толкова е обсебващо 

отправям се към мястото

две тополи - знам кога и за кого са посадени

има ли някой и за мен да посади дърво

липа, върба ли

не искам да е самотно

преди години посадих два кипариса-изсъхнаха

бях упорита-посадих още два

сега ги наблюдавам всеки ден как растат

защо ли си спомням това

това е друго стихотворение

него никога не написах

сега трябва да стигна до мястото

вървя бавно, ръцете в джобовете

главата изправена, нося кафяви очила

кафявото е прекрасно кадифен цвят

като земята която разпръсква цветовете

закъснявам но не бързам

ето виждам те

не се затичвам

това е защото нямам сили

спирам

гледаме се известно време

мълчим

само ще си подадем ръце


театър пред театъра

Ваше Величество, колко сте прекрасна

няма да получа комплименти

само това не очаквам

ще се гледаме тайно отстрани

ще си мисля че ме докосваш

останаха тайни неразказани

колко ли още трябва да чуя

сядаме в салона

шепот и клюки

мълчим

поглеждаме се от време на време

не си докосваме ръцете

тъмнина

започва спектакъла

какъв театър само, отдавна скучая

но вечерта е прекрасна, гледаме театър

не смеем да се погледнем, гледаме се скришом

толкова скучно на сцената, викат и се лутат по нея

сцената не може да се имитира

иска ми се да е истинско-това усещане за немощност
когато след толкова увереност, сме опиянени от безсилие

ти ме изследваш, аз съм омаяна

иска ми се да ми хареса, таз пиеса проклета

но повече искам да ме докосваш, заради тебе толкова се старая

вкусовете малко различни, това ми харесва

нека не се разстройваме, повтаряш го непрекъснато

притискаме бедрата си в тъмното

в тъмното и пред всички, защо да се съобразяваме 

никога не съм била толкова отчайваща

харесва ми да сме сами, дори и когато сме с другите

толкова ли искам, как трябва да е според тебе

мога да ти дам безпрекословно, обичта си ако ми я поискаш

можеш ли да понесеш, такова предложение

ще ме прегърнеш ли пред света или ще си останем на тъмно

затварям очи и си те представям, измислям те с поглед

как ли изглеждам в очите ти

висока, харесваш носа ми

леко екстравагантна

достъпна, смела и безрасъдна

това ли искаш-мога да ти го дам

мога и друга да бъда ако поискаш

но незнам дали ми утива да съм печална и тъжна

обикновено съм силната, така казват

можешe да ми дадеш една прегръдка пред света

тогава всичко щеше да е побеляло, даже зимата щеше да се притаи

в прегръдките всеки притихва, притихва и зимата в очакване

какво ли ще си кажем в една такава бяла и тиха утрин

когато всичко е побеляло, побеляло в спомени и в желания

какво ще си спомняме утре

какво ще разкажем на внуците

толкова тъпо стихотоворение, но толкова истинско

Защо не написа писмото?

Тихо и нежно

Тихо и нежно

Тази година зимата идва напористо

Имам много копнежи

Имам някаква представа какво може да се очаква

Очаквам прегръдка

Това е защото много ми е студено

С радост стоя до прозореца

С радост всичко помня

Не бих забравила

как ме погледна

как те погледнах

Бих забравила само ако това няма бьдеще

Трябва ли да се съжалява?

Ако не се случи

Ако претърпи неуспех земята ще разпръсне ли цветове?                                                              снимка: Ани Колиер

Къде ли ще те отнесе зимата?

Спомням си за тебе с цялото си тяло

Помня през цялото време

Дали ще ми донесеш утеха

Ще ми донесеш ли радост

Защо ли имам очаквания

Защото кой ще ме заведе на кино

Започвам да харесвам зимата

толкова е приятно под одеялото

Гледам облещилото се слънце

В унисон с моето очакване

Вярвам, че ако желая нещо много - то е истина

Вярвам в Дядо Коледа!

Той ми носи само едно желание

Едно от тях е да не те измислям

Истински ли си или те измислям

Ще имам ли топли китки за да те прегърна

Зная, че пролетта ще дойде скоро

Защо да я чакаме

Пролетта може да ни отнеме търпението

Можем да забравим

Ох, мой безхарактерни характер

Често те забравям

Често те измислям

Но винаги мечтите ми са истински

Наистина мога да чакам, но не мога вече да те измислям

Чаках без да знам как изглежда

Чаках без да знам как изглежда

Познах го

                                          СНИМКА: АНИ КОЛИЕР

И той ме позна

Беше ли подготвен или просто интуиция

Бях ли подготвена или просто съвпадение

Вече всяка година пиша едно и също стихотворение

За ревматизма в китките

За прегръдки сковани

За погледи съмнителни

За очакването да дойдеш

За зимата и лятото

За отмалелите ръце

За сключените ръце в бедрата

Стига вече чакане

Искам те сега, когато няма време

Искам те вечер, кoгато е тъмно

Искам те когато времето е спряло

Искам те и когато те няма

Познах те по погледа

Развълнувах се от себе си

Мира нямам вече

Не мога да очаквам

Мога да чакам, но не мога да те измислям

Истински ли си или те има

Приказки разни, просто зa да говорим

Времето не стига, бягаме за следващото

За къде сме се разбързали

Като имаме толкова време

Не искам да те измислям

Не искам да те очаквам

Искам да те има

Tолкова ли съм бедна

Tолкова ли си богат

Колкото толкова

Загнезди се някаква омая

Тръпки по гърба лазят

Кожата ми очаква

Краката ми пъргави

Толкова ли се бавиш

Нямаме много време

Ето че зимата дойде, но снега все го няма

Не искам да те измислям

Конят ми пръхти смутено

Кучето лае

Ти все се усмихваш

Колко ли си потаен

Колко ли съм откровенна

Не мисля да те измислям, това майче вече го казах

Много години чаках

Но не очаквах така да връхлетиш

Кой си ти приятелю

И защо ме преследваш

В тъмното имам копнежи

В светлото се страхувам

Конят ми пие вода

И аз вече съм жадна

Колко ли дни ще се лутам

Как да разбера това, дето не може да се изкаже

И защо ми се вие свят

Да те измислям ли още или си истински

Заби се в съзнанието ми

Изми ли си зъбите

Как да заспя спокойно, като ръцете ме болят в китките

Ревматизма на баба и дядо с неговото мълчание

Защо да не те прегръщам

Ти имаш ли копнежи

Къде се изгуби гордостта ми

Побеля косата ми от мислене

Незнам дали да те очаквам, като няма нищо наоколо

Само вятърът брули листата, а те нехаят ли нехаят

Защо балерините се познават

Защо не ми поръчаш шоколадов мус и после бира да пием

Нека си чакаме, то чакането е прекрасно

Блъскаме мисли в тавана, скачаме бързо за кафето

Искаме да се познаваме, имаме ли куража

Как да те позная другия път

Как да не ме забравиш утре

Тихо мъглата настъпва

Конят ми потръпва, нагази тревата

Градината пуста

Мирише на джинджър

Как да остана с тебе

Ако не ме поканиш на кино

устояване

                                                                         снимка: Ани Колиер

“Затруднява ни живота с достойнството и себеуважението си”

Реших да ги отхвърля - като ненужна стара дреха

Нямам угризения - искам да устоя на характера си

Тренирам волята си - до къде мога да стигна

Скуката и съжаленията са ми чужди

Днес всичко ме обгръща като в коприна

Не мога да деля с другите, иначе съм много всеотдайна

По-рядко угризения, по-често отстояване

Причина и следствие - същността на нещата

Убягват ми по пътя, който искам да извървя

Колебая се да нарека постъпките си красиви

Красотата е и в това да не променяш

Вчера се натъкнах на пейката, подари ми ружи там преди години

Натъжих се, но днес вече мисля за друго

Безсмислието на живота е в това да не сме отговорни

За себе си и другите, но поне да сме искрени

Изкушенията не са случайни явления

Живееш си спокойно и изведнъж някакво изкушение

Както казва Толстой: “Затъваме в блато и постоянно се измъкваме,

който е изменил на начина си на живот, прилича на облеклото на актьор,

избягал при пожар по време на представлението на улицата

с театрален костюм и грим.”

колко ли прощава човек

                                                                         снимка: Ани Колиер

колко ли извинения можем да чуем
толкова колкото можем да понесем

къде се загуби усмивката
въпреки, че ме разсмиваш понякога

въпреки че се желаем
защо стана толкова объркано

искаш да си признаеш, обмисляш, изказваш, прекъсвам те

трябва ли да се съжалява, ако земята остане замръзнала

земята ще разпръсне ли цветовете
ето че зимата си отива, тя ми донесе тебе, неочаквано се появи

неочаквано те харесах, неочаквано ме намери

казваш че съм те съблазнила, нямам нищо против

не беше ли взаимно привличането, защо да прикриваме чувства

още не мога да се отърся от спомени - бях наранена

желанията идват изневиделица

казвам че не искам да се влюбвам

истина ли е това, когато харесваме някого имаме нужда от споделяне

не искам да пропусна, ако има нещо съществено

искаш ли да ме зарадваш, искам ли да те разочаровам
кое те кара да внимаваш
когато виждаш очите ми, искам да вярваш

любовта не е ли измама, можем ли да сме истински
защо толкова приказки и ненужни обяснения

условия и притеснения

кога можем да се отдадем, въпреки това което сме

опознаваме себе си в битки нелеки, изненадвам себе си

как да разбираме другия, ако това не носи радост

ако земята не разпръсква цветовете
тогава ние да посадим рози 

ако има рози, те ще цъфтят
ако няма какво  да се направи по въпроса за глобалното затопляне

колко ли клишета ще употребим
колко ли дни ще загубим в търсене на истината

защо се загуби радостта
разказваш за мене, какво ли разказа

какво и аз ще разказвам след време

очаквам прегръдки, това не е защото съм, това е защото не съм 

загубих контрол, осланям се на времето

исках да е различно, не искаш да започнем отначало

не ти харесва да са тъжни очите ми
не искам и аз да те разочаровам

човек ако обича нали не наранява или има и друга теория

нея може да съм пропуснала, бях лоша ученичка

не забравям да пожелая лека нощ, научих се на обноски
кой ли иска да е един и същ цял живот

омръзнахме ли на себе си
безотговорно се отнасяме, но не към другите а към себе си

защо забрави да пожелаеш лека нощ
толкова ли искам, колкото толкова, поглеждам навън и виждам тъга

хората забързани, правят компромиси

знаят ли какво е щастие, то не се купува, то не се измисля, то е

имаме ли още желания или останаха подпори на скеле

как да построим живота си, като това зависи само от съдбата

къде ли ще ме отведеш, къде ли ще съм щастлива

не ми донесе радост, но ми донесе мъничко щастие

щастието повечето време е болезнено, такова щастие съм опознала

чувала съм и за други теории, но не вярвам на хората

опита и грешките си ги харесвам
казват, не ми утива да съм тъжна

казват, трябва да не ми се оспорва властта

искам ли да властвам, толкова просто живея, но все пак не като всичките

правя всичко до края и после пак отначало започвам

не мога да не бъда неизискваща, все пак обноските ме впечатяват

малцина имат поведение, което заслужава внимание

трябва да се контролира, поне собственото щастие

няма да се откажа от предизвикателства, нито ще изневеря на чувствата си

имам ли правото да се отказвам, имаш ли правото да се оттеглиш

толкова думи изказа, но не каза най-същественото

искам ли да знам истината
такава каквато е и да я погледна отново уверено

казваш че си искрен, но не чух всичко което има да се казва
все още има време, ако привличането е истинско

не искам да украсявам фактите, искам да ги разбирам правилно
не искам обяснения, искам теории

колко може да се устоява

измисляме ли си реалности 
но поне не живеем банално