Докато си мислех, че съм сигурна и няма да се препъна в изпотрошените надежди, и всичко си е наред, си помислих несигурно, че сигурно съм сбъркала.
Дали да не заменя сигурно съм сбъркала с може би, за да не съм толкова сигурна?
Неясните мисли, които ни вълнуват не могат да стигнат до спокойно избистряне.
Опитваме се да анализираме преживяното, изваждаме го в някаква неясна форма, но това
не ни помага да го опознаем.
Повечето пъти когато съм си мислила, че след обстойно анализиране вече мога да диагностицирам случая, то се е оказвало напразно, защото още повече съм измествала истински преживяното с наместване и тълкуване на детайлите по начин, който на мен ми е угоден. Защото е по-лесно да намериш утеха като обвиниш другите, отколкото да осъзнаеш истинските подтици.
И застанали в двата противоположни ъгъла, дебнейки се като животни, сме готови отново да изпитаме рязка и дълбока болка, като си спомняме отново и отново неоправданите надежди, несъстоятелните обяснения и непостижимите цели.
И незнайно защо, това усилие не ни носи утеха, но не ни прави и по-тъжни - напротив, прави ни по-щастливи.
Мъчително е да знаеш, че никога няма да осъществиш тези скрити помисли. Чувствам се поне за миг щастлива като си представям възможните евентуалности.
Но се чувствам безполезна, защото това което изследвам, не ми носи осветление.
Няма коментари:
Публикуване на коментар