усилията винаги си струват

 

и ето дойдох до положение

което искам да разбутам до неговото сриване 

подадокс е ситуация
която е причина за появата на цели нови раздели в научните изследвания

но всъщност ако става въпрос за най ценното
 

 

това със сигурност не е научно, по-скоро е в полето на метафизиката
където сме осъдени на тайнства, мистичност и противоречия на разума

вторият закон на термодинамиката гласи:
ако сложите замразено пиле върху бутилка с вряла вода се очаква пилето да се поразтопи, а врялата вода в бутилката да се охлади

топлината не се разпространява в обатна посокa
но чувствата намаляват или се увеличават и в двете посоки, топлината се разпространява от по-топлите към по-студените посоки

в живота сме свидетели на противоречиви натягания - хем искаме нещо, хем имаме причини да не го искаме, за да обясним защо е така, трябва да изясним чувствата

по същество колкото повече чувства - толкова повече емoции
а колкото повече емоции - толкова повече проблеми, статистически би трябвало борят на проблемите да е равен на броя на емоциите

хипотетично бързо движещите се емоции може да разместят бавно движещите се чувства и обратното
но винаги наблюдаваме съвсем различни резултати

изкушаващо е да контролираме процеса, вероятността да успеем обаче е нищожна
и въпреки непосилнoстта на задачата усилията винаги си струват

Докато си мислех, че съм сигурна...

                                                    фотограф: Виолета Апостолова/Лети

Докато си мислех, че съм сигурна и няма да се препъна в изпотрошените надежди, и всичко си е наред, си помислих несигурно, че сигурно съм сбъркала.

Дали да не заменя сигурно съм сбъркала с може би, за да не съм толкова сигурна?

Неясните мисли, които ни вълнуват не могат да стигнат до спокойно избистряне.
Опитваме се да анализираме преживяното, изваждаме го в някаква неясна форма, но това не ни помага да го опознаем.

Повечето пъти когато съм си мислила, че след обстойно анализиране вече мога да диагностицирам случая, то се е оказвало напразно, защото още повече съм измествала истински преживяното с наместване и тълкуване на детайлите по начин, който на мен ми е угоден. Защото е по-лесно да намериш утеха като обвиниш другите, отколкото да осъзнаеш истинските подтици.

И застанали в двата противоположни ъгъла, дебнейки се като животни, сме готови отново да изпитаме рязка и дълбока болка, като си спомняме отново и отново неоправданите надежди, несъстоятелните обяснения и непостижимите цели.

И незнайно защо, това усилие не ни носи утеха, но не ни прави и по-тъжни - напротив, прави ни по-щастливи.

Мъчително е да знаеш, че никога няма да осъществиш тези скрити помисли. Чувствам се поне за миг щастлива като си представям възможните евентуалности.

Но се чувствам безполезна, защото това което изследвам, не ми носи осветление.

ТУК ДОЛУ ВСИЧКИ ЛЮЛЯЦИ УМИРАТ

соло проект " Тук долу всички люляци умират" / премиера 2017 г. 

идея, хореография и изпълнение: Галина Борисова
драматургичен консултант: Боян Манчев
музикален консултант: Румен Бальозов
сценография, костюм и осветление: Ралица Тонева
репетитор: Елисавета Маринова

видео линк: https://www.youtube.com/watch?v=UfnhFgSMtKw

 "Идеите са наследници на тъгата, когато тъгата се превърне в идея, тя вече няма силата да наранява сърцето.» 

 
Марсел Пруст

 

 "Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако не бях чела Марсел Пруст и не бях oбсебена от музиката на Рихард Вагнер и Ленард Коен. Сега се чувствам толкова несигурно танцуваща, че несигурността ми принадлежи на един друг свят. Бих могла да ви кажа какво съм изследвала, ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали “обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят” .Бих искала да говоря за любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. Бих искала да зная повече за смъртта, която често ни тормози поради несигурността си да се случи в идеалния за нас вариант. Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите и не допускам за дълго да се завръща. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че, не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение." 

 

Галина Борисова

 

 

ТЕКСТ от солото;

 

И ето ме сега, изправена пред вас с цялата ми разпарчетосана същност, оставена да се ориентирам сама с предположения за бъдещето на живота ми, полегнала уютно на леглото, безнадеждно очакваща да избегна проблеми, които нямат разрешаване и които отлагаме, като си мислим, че така желаните промени може да ни се струват невъзможни и далечни, но при събуждане сутрин и с изгрева на слънцето ние отново се самозалъгваме, че можем сами да се справим с живота си, и денят започва да ни се струва необходим, за да даде възможност на някаква електрошокова мощ да ни връхлети или изненада.

 

За да обясня какво съм изследвала ще ви кажа, че бих могла да ви обясня ако знаех. Но тъй като всичките ми предположения могат да бъдат оспорвани, няма да ви напрягам с обяснения дали обектът се връща от дълъг път през тясната рамка на половинчато отворена врата, безкрайно отдалечен, в цвят съвсем различен, кадифен, със сияние на някаква намеса на светлина, или се появява, танцува, но принадлежи към един друг свят. Надявам се, че ще можете да наблюдавате добре и уютно очакваният обект да се приближава, въпреки че всеки път пристигането му ще се проточва, за да го посрещнете пред себе си с изтекъл срок. Струва ми се тук бих могла да спра, но бих искала да отворя пътя към така желаният обект за малко по-дълго, с цялата си оставаща сила, така че вие можете да влезете или излезете докато вратата е отворена, която иначе би се затворила автоматично.

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен живота, ако знаех че приключва. Но тъй като чувствам, че слънцето ще огрява още, и в него ще се отразяват различните сезони без жал за нашата пустота и забравени щамове от щастие, ще се спра само на най-същественото: любовта и смъртта, които често ни тормозят поради несигурността си да се случат в идеалния за нас вариант и непрекъснато ни измъчват с изискванията си, без да сме способни да сложим финалната точка. Бих могла да кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение, защото думите ми ще звучат винаги иронично, като че ли не се присъединявам напълно към съдържанието им, и всичко ще загубва блясъка си.

 

Няма да мога да ви кажа и какво е за мен тъгата, тъй като съм я изоставила дотам, че да не ми се мярка повече пред очите, и не допускам за дълго да се завръща. Въпреки, че има вечери, в които докато прекосявам града на път към ресторанта, толкова много тъгувам, че едвам дишам. Само че изглежда, че човек е някакво създание с множество потънали в сън елементи, които то събужда от време на време, ала които нямат нищо общо с него. А освен това нещо вътре в нас неизменно упорства да се внесе повече яснота в тези лични чувства, сиреч да ги присъедини към някаква по-всеобхватна, общовалидна за цялото човечество обич, посредством която хората и причинените от тях страдания ни предоставят само плод за единение: онова, което притуря известно удоволствие от мъката ми, е усещането, че тя е частица от всемирната обич.

 

Безусловно съдейки по предполагаемия опит от страданията които бях понесла, а също така и по спомена от някои страници на дневника ми, аз не си вадех заключения за първопричината на мъката която изпитвах. Тъй че в безсмислието да си намеря обяснения, си мислех, че е невъзможно да бъда излекувана.

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да е за мен приятелството, ако нашето нежно приятелство (колко жалко е това), час по час е подложено на сътресения, които не могат да го разклатят, но отравят радостта от него. Простете ми, но човек може да ви намрази, като вижда че животът на другите, душата на другите не съществуват за вас, а само някакви си първични инстинкти за забавление. И не ми говорете моля ви, че ви използвам, за да задоволявам нагона си, защото съм толкова изтощена, че нямам желание да споря. Ние не можахме да изградим добри отношения помежду ни, защото не се интересувахме от нищо друго, освен от плътски удоволствия. Знам, че ме заблудихте в началото, но аз нямах доверие, за да ви се отдам изцяло. Затова усложнената ситуация скоро ще избухне, но нямам никаква представа как ще приключи всичко това, предполагам с гръм и трясък на врата.

 

Ще се постарая да кажа и какво щеше да бъде за мен любовта, ако знаех и бих могла да я опиша. В крайна сметка любовниците, които най-много бях обичала, никога не бяха отговаряли на изискванията на любовта ми към тях. Тази любов бе истинска, защото подчинявах всичко на необходимостта да ги видя, да ги запазя само за себе си, защото ридаех, ако някоя вечер ги бях очаквала напразно. Но те притежаваха по-скоро слабостта да събуждат тази любов, да я довеждат до връхната й точка, нежели да бъдат нейното въплъщение. Когато ги гледах, когато ги слушах, не откривах в тях нищо, което да прилича на моята любов и да може да я обясни. И все пак едничката ми радост бе да ги видя, едничката ми тревога бе да ги чакам. Човек би рекъл, че някаква добродетел, нямаща никаква връзка с тях им бе допълнително прикачена по природа, и че тези добродетели, тази електрошокова мощ ми въздействаше, подклаждайки любовта ми, сиреч ръководейки всичките ми действия и причинявайки ми всичките страдания. 

 

Ще се постарая да кажа какво щеше да бъде за мен природата, ако не се интересувах от хората, но: „Дървета, вие нямате какво повече да ми кажете!“ Охладнялото ми сърце не ви чува. Погледът ми безучасно отбелязва линията, която ви разделя на слънчеви и сенчести участъци. Сега ме интересувате вие – хората! Онази част от живота ми, когато ви възпявах, няма да се върне никога.

 

 

Моят начин да не се срина

 Dance Across Borders, Sweden

Изглежда морето спи. Няма вятър. Няма никой. Морето е гладко, както и зимата. Мислех си, че знам всичко. Всичко, което може да се случи. Мислех си, че мога да обмисля всичко. Но не е е възможно. Това е. Мислиш си, че познаваш себе си. Но, не! Всеки път когато се запътиш към нещо - е същото. Всеки път, никой не знае нищо. Всеки път нещо те дразни, например-седенето. Никога не знаеш защо седиш. Освен седенето, живееш ли там? Да. Няма как. Не! Не можех да го направя по друг начин. Не можех да лъжа. Не можех да се правя, че всичко си е на мястото. Чувствах, че трябва да поседна. Както чувствам, че трябва да спра. Чувствам умора. И липса на интерес. Смея се на неща, които не разбирам.

Помня залеза по време на полета? Не, не помня. Може да е било преди излитането. Преди да седна в този проклет стол. Не знам. Гледах облаците и си мислех, че трябва да остана. Нищо не трябва да си спомням. Да, това е моят начин да не се срина. Това страдание. Но по какво? Просто умора. Или пък пренасищане. Но от какво?

 проект "Андре и Ан"

Затварям очите си. Слънцето блести. Щастие е, че съм жива. Умолявам се да имам позитивни мисли. След това отварям очи и виждам как се смея. После отново затварям очи. После замълчавам. После потъвам. Потъвам в дълбокото море. Равни сме, преди заминаването. Тази дума ли трябва да употребя? Заминаване. По време на студената зима. Винаги си казвам това: че не мога да понеса зимата. Тази дата. А може да е по-късно. Нека да премине. Как бързо тече животът от януари до декември. Това усещане за затъпяване. Да отложа ли всичко за година? Неизбежната дата на реалността.

Но си представям, че мога да го направя. Да кажа думата. Всичко може да е думата. Дестинацията. Така ли се нарича? Бих могла да си я представя. Бегъл поглед от моята смърт. Бих могла да го направя. Да помисля за заминаване. Далече от мен. Независима от своята смърт. Можем да го направим само веднъж. Можем. Само веднъж. Останаха само няколко минути. До моето оттегляне. Да поседим. Всички сме заедно. Всички сме сами. Оставени на самостоятелното си присъствие. Или отсъствие. Не си спомням добре. Може да се е случило рано сутринта. Преди алармата. Не знам вече кое беше истина. Колко е малка разликата между днес и вчера. Моите чувства към самата мен. Незначително като че ли, но усещам, че всичко ще свърши. Знам го. Отричам го. Мисля, че не се заблуждавам. Трябва да има някакво значение. Това седене.

И тази скръб. Прекрасно. Седиш си и мислиш за смъртта. Кой знае, може и там да няма мир. Не. Не знам за какво говоря. Но важното е да имам мисли. Тази сутрин пристигам във вилата и поглеждам към плажа. Търся някого, но кого? Тази загуба на настоящето, която идва над нас. Когато другите хора те гледат и когато аз съм тук, с тях. Знам го много добре. Тази сянка я имаше и когато бях малка. Какво да кажа още. Да се поразходя ли до прозореца. Защо? Да се опитам да виждам това, което другите виждат. Беше преди много време. Когато бях любопитна. По време на ваканцията. Имаше черно пиано, което стоеше залепено до стената, безмълвно. После това пиано го местихме в различни квартири. Докато мишките не изгризаха струните. Трябва да си спомням всичко това. Все нещо трябва да си спомням.

снимка:Ани Колиер

И след това, след много години, в друга стая, гледаща към друга река, отидохме на пикнинг. Не си изядох сандвича. Ако това има някакво значение. Да - има значение. Протестирах. Но не искам да си спомням това. Тъпо детско поведение и ревност. Затова не си изядох сандвича. Баща ми все още беше жив. Но не живеехме заедно. Помня, че не изпушихме нито една цигара заедно. Бях на тридесет, или нещо такова, когато се осмелих да пуша пред него. Мисля. Да. Мисля, че си спомням. Когато съм била дете, постоянно съм била замислена. Така казват. В това прекрасно безразличие към себе си. Не мога да вярвам на никого. Седя и гледам в прозореца. Никой не минава по отсрещния тротоар. Чувствам, че виждам в прозореца някой, но знам, че това е измама. Кой ще минава по това време? Отново вали. Вече три дни.

Гледам ръцете си. Кокалести и дълги. Другите може да си мислят, че са грозни, но аз си ги харесвам. Това може да е поради невъзможността да бъдат други. Искам да се проваля. Да напусна. Но не е удобно. Всички са в очакване. Но на какво? Всички седим и мълчим.

Как бързо тече животът от януари до декември

Как бързо тече животът от януари до декември
Отвлечени в кратките ежедневни мигове
Пред нас се изпречват проникновения
И скритият смисъл на нещата
Прозира през изостреното ни светоусещане

Дните и датите се губят
Но точността на сезоните не спира
Вградени в  дълга поредица от прозаични мигове
Едни чудеса на пълноценно съществуване
Изпъкват настойчиво за радост и спокойствие

Вероятно малко потискащо е да наследим добродетели
И да се опитваме да се сравняваме с великия прадядо
Терзанията не ни помагат, че има по-добри преди нас
И ние трябва да се заловим на работа и размисъл
Защото сиянието не идва само от тъгата

снимка: Ани Колиер

Бариерата между деня и нощта понякога е незабележима
Изпълнени от демони и незаетите си способности
Съпротивителните ни сили пробиват повърхността
Сдържаността ни терзае, заливайки ни с нови факти
И панически осъзнаваме, че проявяваме несигурни пориви

Импулсите ни отварят врати за  нови мрачни възгледи
Не можем да предположим колко важна е тъгата
За да се отдадем на размисъл и самодисциплина
Единствено забележителният характер може да ни спаси 
От пораженията които всеки ден ни нанасят щети

 

снимка: Ани Колиер 

Овладяването на ситуацията се дължи на качества и решителност 

Без която не бихме могли да достигнем 
Дори и за миг до постиженията на предците ни  
Но това не би трябвало да ни обезкуражава да опитваме

Как бързо тече животът от януари до декември!

Без останките на миналото не бихме могли да напредваме
Господари на ситуацията сме само и единствено ние

Успешното ни организиране би могло да доведе 

И до някакви нови постижения

Нека да вярваме, че и ние можем да бъдем оригинали  

Но как да се експериментира след този славно обезсмъртен век?

Галина Борисова

 

Дразни ме само вилицата

                                       

Трябва нещо да се случи. Иначе не е възможно. Нещо трябва да се случи. Мълчание. Мълчим. Няма за какво да говорим. Говорим за работа. Обядваме. Късен следобед. Закъснял обяд. Искам да кажа, че има нож на масата. Ще ми избоде очите. Има нож на масата. Това, че яде само с вилица - ме дразни. Просто не ми харесва да се разкъсва някаква си печена чушка с вилица. Ям супата и след всяка глътка избърсвам устата си със салфетка. Изхабявам доста салфетки. Бърша си и носа. С друга салфетка. Говорим за моята лъжица. Лъжицата е доста голяма. Трудно се яде с такава лъжица. Поглеждам  го в очите. Благодари за обяда. Аз му благодаря също. Тръгваме. Забравя си сакото. Връщат ни. Забравихте си сакото. Мисля си колко е разсеян. Но не така разсеян както може човек да е разсеян. Малко по-иначе. Вървим. Говорим си от време на време. Аз се концентрирам да кажа нещо, но нищо не казвам. Мъчително е. Но говорим от време на време. Разделяме се. Не се поглеждаме. Бързо се качвам в колата. Сега съм повече от сама. Шофирам. Все едно ме няма в колата. Но се придвижвам. Най-сетне се прибирам у дома. Мъчително е. Работя в градината. После набързо вечерям. И аз се храня без нож. Но не разкъсвам нищо. Сама съм. Изпивам един коктейл. Изпушвам две цигари. Гледам филм. Разплаквам се. Загасям осветлението. Не заспивам. Мисля си за вилицата. За него нямам мисли. Дразни ме само вилицата.

.

HAPPY 2018 Galina Borissova's first collages

HERE BELOW ALL LILACS DIE

ТУК ДОЛУ ВСИЧКИ ЛЮЛЯЦИ УМИРАТ

«Митът за женската свобода» Ирен Сайбин

Романтисизмът проектира представи за въздушната Силфида като жена. И до днес танцъорите страдат от това клише. А днес тялото се връща към феминизма си. Чрез Силфида, Мария Таьони въвежда стоенето на пръсти и босите, леко обути крака, което 'тальонизира' Париж.
Те са въздушни същества. Изразявайки чистота и лекота като перца. Екипирани с криле, те имат дарбата да са видими и невидими. Между опита на физическото съществуване и смъртта, тяло и разум, те живеят във въздуха и обичат неизискващи и безмълвни. Те временно могът да се превърнат в черни лебеди, магически, и чупливи като приказка. Носят се във въздуха като мъгла, и живеят без никакво измерение във времето. Тяхната крехкост и женственост е събрана в техните детски тела. Те живеят, а понякога и умират като девици.
Мария Тальони беше първата от този вид. Тя може да бъде видяна в картините на Пол Бюрд, застанала боса и леко стъпила срез розов храст. Тя въведе стъпването на пръсти което прие наименованието ”тальонизиране” на целия Париж. Въплъщаването на безсмислени фрагменти като невинно разцъфване Мария Тальони го правеше като истинско цвете. В психологическата трилогия на Чайковски , Петьр Шауфус и Оле Ньорлинг (немската опера от 1992г.) розата е декодирана като символ на потискането и затова е опасна, сексуална, и „Спящата красавица” затова е притча за пресъздаването. Разбира се Тальони преди Фройд е била невиделица. И ние не знаем нищо за нейното развитие като жена, и нищо за висотата на нейното целомъдрено изкуство. Като повечето романтични балети „Силфида” с премиерата през 1832г., описва неземния магнетизъм и отива далеч в историята. За балета да бъдат убедителни някои пространства, всичко трябва да бъде възможно. Колкото повече е приказно действието, толкова по непоколебимо е намерението. Теофил Готие, балетен критик и либретист през Романтичния период, е бил експерт на всички приказни притчи и легенди и неща свързани с феминизма в танца. Взимайки например конкурентните Мария Тальони и Фани Еслер, например Готие демонстрира противоположните опори в тези женски принципи: Тальони е християнска танцьорка, тя примирено се носи като дух с нейния прозрачен муселин, с който тя обича да се покрива. Тя може да се оприличи като блажена сянка под която нейните розови пръсти украсяват и разделят цветята които се поклащат. Фани Еслер е друга страница, която идва от гръцката митология и танците на Терпсихора. Нейните одежди са почти разпадащи се, когато и да се прегъне, и дръзко да протегне ръце, ние вярваме че е фигура на Помпей или Херкулес. Готие прави реверанс и на „Жизел”, в изпълнението на Карлота Гризи през 1841г. вероятно защото тя е като архетип на френския елементен дух, комбиниран с духа на балерина: еротисизъм и невинност, определящи ранните символи. „Тя се носеше като магически дух сред градина на истинска кралица. ”Гризли носеше двата аспекта на „приятелския свят” , божествен и светски. Всеки танцьор на класическия танц неизбежно се поражда от тези две опозиции. Гризли подстрекава любовта, желае страстта, позволява си да яде, пие, пуши и прави секс, дава привилегия на шоколада и шампанското. Тя винаги е в риск като камък, който ще падне от въздуха в пространството. Когато тя казва:”тальонизъм”, Гризли практикува перфектен селф контрол, сила срещу повечето желания за предпазване. Токова чисто и емблематично като невинността    в „Алиса в станата на чудесата” на Луиз Керьл, толкова колкото и самия автор вярва в това. Този вид е враг на
детското, еротично както прелъстяването на Лолита. Аскетизмът увенчава девствената природа на бялата балерина. Земния живот с неговата бездънност и пакостни емоции, е победен и завладян от магията на приказките. Избавлението може само да се появи в мислите на истински неподправената вечна любов на човек, готов да жертва себе си чрез благоволението на куража. Красотата е необходимост защото на балерината никога не е простено да е грозна. Но коя красота вьзтьржествува? Тази която омайва Карло Бласи, който иска неговата балерина да е като Диана или Венис? Или Баланчин е бил прав? Той е толерирал само дълги крака, дълги ръце, с малко тяло около тях.
Пробуждайки се към женското, където Аврора боязливо бяга в Розовото адажио, напускайки години където е спала, сред трънливо развитие. Това кара младите хора да започват техния тренинг толкова рано (между 4-8 години), като се ограничават в строга дисциплина, крайно трениране, и често бъдейки на диета, изпотявайки фанелките си, ограничавайки хормоните си. Да си дебел това е най-лошото което може да преживее Аврора, Силфида, Жар птица, Хлое, Отеда, Жулиета. Повечето от танцьорите са невротично пристрастени практиканти.
Земните същества никога не кървят, освен техните палци в балетните обувки. Грижейки се за женското тяло, което патологично е склонно към анорексия, за да спечели безсмъртие преди да се влюби в мъжа или жената, ни връща към ранните представи и разбирания на абсурдната формулировка на невинния Папа III. Според него „менструалното кървене” което е толкова „импулсивно и нечисто”, че плодовете не могат да покълнат    ако имат контакт с това - цитат от документалния сборник на Захариас. В книгата „ В надпревара със Силфидите” на американския физик Л.М.Винсент е отделена цяла глава на „менструална тема и вариации”. Например че 18 годишен танцьор изглежда като витаминен продукт. Когато докторът препоръчва мултивитамини с добавка на минерали за да балансира евентуалния дефицит на желязо, поради менструалните цикли, балерината продължава: „В моя случай мога да купя субстанция без никакво желязо”. Танцьори без менструален цикъл са типично нещо. „Имам период само когато сам във ваканция. Нищо не помогна до момента когато спрях да танцувам и започнах да преподавам”. Със всичките диети, работа, потене, емоции и настроения, месечния период е нещо като феномен. Естетиката на балерината е да е детска елфа. „Ние нямаме даже коса на ръцете, по краката, и на срамните части”- добавя Бентли иронично. „Вместо храна ние живеем с музика. Живеем с изкуство и емоции. Нашата физическа енергия е нашия излишък към съзнателни емоции. Ние сме хванати от нашата вяра, нашето посвещение, обич, вдъхновения, нашите витамини и без захарна ломонада . Нашия живот се върти около това какво не ядем”. Леките лицеви бръчки, въртящи очи, дишащ нос, индикира умора - а това не са перфектни симптоми. Полемично добавя    Бентли. Статистиката показва, че 6 процента от разболелите се от анорексия са резултат от изтощение. Болестта повече се разпростира сред танцъорите, отколкото сред останалото население. Линията между завидното тънко и нещастно недохранване е тънка и ефекта е много сериозен. Хормоналния дис баланс който е дефицит на естроген, може да доведе до остеропороза, и даже до фрактури и счупвания. 30 годишен атлет който не е имал менструация за дълъг период от време, има скелентна кондиция на 70 годишна жена. (Frankfurter Allgemiene Zeitung). Метаболизмът разполага с интелигентно оцеляване. Той търси да съхрани протеин. Когато танцьорите загубят последните мастни резерви, тялото тегли протеин от тези части на тялото,
където не може да има мускулна работа. И затова много танцьори с силни крака загубват доста килограми по техните ръце и гръден кош. Ана Павлова спестява също обратното за съществуването на Силфида. Въпреки че тя беше „деликатна, чуплива, въздушна, отправяйки се от земята” , тя притежаваше дар от природата, според Сара Бернар – „ дълги, източени крака на изключителна красота”. Самата Павлова в нейната биография споделя: “трябва да жертва пълното осъществяване на жена” за професионалния успех. Да, тя би могла да го направи в някой друг живот по-късно. Бих могла да танцувам като смъртна, но само като Силфида, като запенени гребени на вълни.
Дали вълшебството и обаянието на танцовата невинност изчезва със световната любов? След повече от 20 високо летящи, и благородно безкрайни години,    повече маниерно модерната Силфида , Ева Евдокимова изчезва бързо след като се жени за диригент. Без да напусне чертата.

сутрин

тук долу всичко е наопаки
врата ми се умори да гледа тавана
крампи в мускулите
глас нямам
пълзя по пода
не мога да се изкашлям
бавно се приближавам
разкопчавам ципа
опитвам се да се изправя
само едно оголило се бедро
развързвам връзките на матрака
влизам към тъмното
бавно и целенасочено
вървя по права линия
полягам уморено
под завивката никой не вижда
и не умирам
все пак трябва да получа аплауз!

имам си

                                             Театър Гольотин, Щвеция / Галина Борисова

имам си намерения - не ги следвам
нали са само намерения

имам си цели - следвам ги
даже и да не виждам смисъл

имам си бъдеще - нали утре няма да се мре
няма как да се избегнат последствията

имам си надежди - нали все оптимистично трябва да се живее
и да се запази чувството за хумор

имам си минало - то не ме тормози
тормози ме настоящето, все с нови предложения

имам си достойнство - не е за изхвърляне
изхвърлих само ненужния морал

имам си най-съкровеното - то очаква споделяне
въпреки че заблудите чакат на вратата

имам си и това което все още нямам
то се появява внезапно и ме изненадва с присъствието си

Бих могла ако...

Бих могла да ви кажа какво е за мен живота, ако знаех че приключва.

Бих могла да ви кажа и какво е за мен изкуството, въпреки че не е скромно да изказвам преценката си за което и да е произведение.

Бих могла да ви кажа какво е за мен тъгата, ако не бях я изоставила и не допусках да ме тормози и да ми се мярка често пред очите.

Бих могла да ви кажа, какво е за мен приятелството, ако всичките сътресения, които го разклащат не отравяха радостта от него.

Бих могла да ви кажа какво е за мен любовта, ако знаех и бих могла да я опиша.

Бих могла да ви кажа и какво е за мен природата, ако дърветата ме интересуваха повече от хората.

Бих могла да ви кажа и защо не пиша повече, ако имах желание да описвам ежедневните ми радости и терзания, но струва ми се тук бих могла да спра.

опитвайки се да подражавам на таланта - а ла Марсел Пруст

 снимки: Ани Колиер

Най-хубавото в напредването на възрастта е това, че с отслабването на зрението отслабва и интереса да се взираме в огледалото, преминаваме оттам забързано, подреждаме и поизглаждаме някои неотложни детайли, но понеже не си носим очилата сме настроени позитивно, виждаме едно прекрасно иронично усмихнато лице - образ, който сме си изградили постепенно, характер - който ни е необходим за самочувствието и така забравяме копнежите и отчаянието, които понякога изпитваме, ако въобще сме позволили на мисълта да ни безпокои, но сме изумени ако сме си сложили очилата и си правим салата, вглеждаме се в ръцете си докато накъсваме марулята, и сме напълно отчаяни и обезпокоени от изпъкналостта на вените по ръцете, петната по кожа, белезите от острието на ножа и перката на пасатора, но все пак си ги харесваме, защото ни напомнят волностите на персоната ни, и временно се отказваме от предполагаеми изисквания.

Французите не полагат никакви усилия, доколкото ги познавам. В проточените дълги мисли когато сме си у дома и времето ни е принудило да не излизаме, се налага да положим усърдие в подредбата на мислите си, за да не се загубим сред тях, и човек трябва да се концентрира, за да не се окаже, че в края на мисълта си е забравил подлога и си представя, че извършителят е съвършено друг човек,  което може да предизвика окончателен сюжет, за който даже и в най-динамичните моменти не сме си и представяли, че може да се окажем част от него. Нашето присъствие няма да приключи с нашия самостоятелен край.

Защо излагам живота си на опасност, а всъщност трябва да се боря срещу терзанията от поведение което пренебрегва себеуважението? За да мога да налучкам правилния път, по който да задвижа нещата, за да постигна сигурност и изпълня със смисъл живота си - единственото непреклонно и неизменно нещо е да запазя себеуважението си. Но с нищо не можех да променя отприщилото се авантюристично отношение към живота, и нищо не можеше да помрачи удоволствието ми от събеседването с него, понеже до този момент никога с нищо той не помрачи или подразни доверието ми и ме спечелваше все повече с искреността и приятелството си. Дали тържествуващото ни изражение не бе изражението, което възприемаме, за да прикрием объркването си, признавайки нещо, за което сме убедени, че не е трябвало да вършим?

Той често втренчваше в мен неумолим поглед, без да измества и за миг очите си към нещо незначително, но беше достатъчно възпитан, за да не притеснява другите с въпросителни изражения. Тези погледи бяха начин да задава въпроси, като не очакваше отговори, а аз избягвах да отбелязвам финалната точка на нашите взаимоотношения, като пресилвах малко повече значението на думите, въпреки че знаех цената им. Но тези погледи, ах, тези погледи! В тях се съдържаше цялата красота на осанката му и това го поставяше по-високо от всички останали. Съществува ли по-прозаичен начин да ви се каже: “Не забравяйте да ми се обадите скоро!”

Може да възразите, че моите фрази са дълги и разпиляни, възможно е да е така! Но аз пиша по-смислено от опозоряващите публикации, свидетелстващи за лошо качество и вкус, които четем всекидневно във вестниците, и въпреки че говорейки за любовта, може да прикриваме интереса си и да се изсмеем на откровения, аз пиша за любовта като се надявам, че това ще ми донесе щастие. През целият този период на отстояване се надявах, че докато си мисля за моите любови, бих могла внезапно на сутринта да приключа с тези терзания и да се озова в божествена събота, истински щастлива с моето кафе и цигари. 

говорим с часове

                                                         снимка: Ани Колиер

говорим с часове
спокойни сме
нищо не казваме
ще ти покажа нещо
ще ти покажа страха
вгледани в тишината
понасящи спокойствието
представяме си бъдещето
минута мълчание
и отново говорим

усмивката на разума

мислите заспаха
китките все още болят ревматично
усмивката грееща, зъбите бели
но защо умирам от смях?
и някак си ми е спокойно!

Метаморфози и желания след лекция на Боян Манчев

 

                                          Джакобс пилоу 

                                  записването не е достатъчно

                                                  мислете

Метаморфози и желания

Мога Искам Правя

Кръжене около желанието

Повествователна свързаност

Абстрактно времетраене

Проблем на движението и сходството

Повествувателни тенденции

Последователна теория

Необходимост на въображаемото

Как един факт се трансформира

Спекупативни структури

Преобразуване на тялото

Безразличен хаос

Небесни престъпления

Неуверени желания

и т.н.