снимка: Виктор Влаеску
Позволявам си да публикувам два отговора на издателства, към които се обърнах, за да прегледат и изкажат мнение за моите "66 стихнали стишия" (заглавие което не харесвам, но е работно). Текстове, които бих искала да публикувам под някаква форма на книга, календар или текстово/ фотографска книжка. Нямам никакви претенции тези текстове да са произведение, което да претендира с какъвто и да е новаторски, оригинален или експериментален стремеж. Това са много лични композиции, които защитават само необходимостта от писменно изразяване, подреждане на объркани мисли и внезапното им композиране. Винаги съм приемала света и живеетето визионерски (или по-точно спонтанно се опитвам да визуализирам четенето, писането, мисленето, танцуването - изключвам храната и секса, за тях човек трябва да се потруди.)
Докато четете и си бъркате в носа, докато капят сълзите ви върху листите или докато бисквитките отиват в деколтето на пижамата ви, за да може да се разсеете, или докато диалогизирате на глас със себе си и ме укорявате в романтизъм и претенция за излишество, се надявам, че ще имате поне време да се замислите, преди са осъждате. Всички сме толкова крехки, особено оставени сами на себе си пред клавиатурата на компютъра.
снимка: Виктор Влаеску
Не споменавам нито издателствата, нито авторите на рецензиите. Много съм респектирана от това, че отговориха на моето безотговорно изпращане на така свидните ми текстове, писани за собствена употреба. Поради изчерпателните и ясни отговори и бързото реагиране на тези две издателства си взимам бележки и обещавам да чета повече. Но не обещавам да чета поезия, аз си я пиша. Имам едно публикувано стихотворение в третото издание на НЕ ПОЕЗИЯ- стихотворение от две изречения. И това ми е достатъчно. Чувствам се призната. Това за писател сигурно не е достатъчно, но аз си имам друга професия. Писането ми е начин да оцелея, особено в годините, когато предпочиташ да си останеш у дома сред предметите и тишината. И ако само няколко души са прочели нещо от блога ми, това е предостатъчно за всички ни.
"Историята" приключи с публикуването на книжка, издадена от мен самата с лимитирани 50 броя, които подарих на приятели за 50 годишния си юбилей. Всичко си дойде на мястото. А и вече нямам намерение да се правя на поетеса, въпреки, че все още пописвам, но много рядко. Музата ми се изпари и нямам никакво желание да се опитвам да изказвам емоциите си. По-лесно е когато си на 20, 30, 40...
снимка: Виктор Влаеску
Рецензия за „66 стихнали стишия”
При първи прочит сборника „66 стихнали стишия” остава впечатление за
поредния разпокъсан дневник или събрани откъси от писма в стихове. Въпреки не
много интригуващото заглавие, стиловите и пунктуационните грешки, некнижовните
изрази, вътрешните противоречия и повторения, той заслужава повече интерес
заради смисловата нишка, преминаваща през пасажите, и концептуалното и стилово
единство на отделните творби. Те са подправени с разнообразни литературни препратки,
но въпреки това оставят усещането за монолитността на говорителя, който на
места почти се натрапва с всеприсъствието и всезнанието си.
„66 стихнали стишия” не блести по своята форма. Ясно се откроява произволният,
почти прозаичен ритъм, на моменти театралната показност, прекомерната
или недостатъчна на места строфичност и самоцелните алитерации и асонанси
(които са подчинени не толкова на смисъла, колкото на формата, и донякъде са
породени при онзи процес, описан по-подробно от италианския поет Джозуе
Кардучи). Въпреки това се забелязва също стремеж към прецизност на фразата и ясен
изказ.
Поетесата би могла да обърне повече внимание и на композицията и
структурата на отделните произведения – да ги събере в единна концептуална
рамка и да смекчи поучителното звучене на някои от фразите. Това със сигурност
ще направи посланията й по-достъпни за публиката.
Стихотворенията имат безспорен емоционален заряд и при евентуална редакция,
образите биха могли да станат още по-конкретни, оригинални и ярки, което ще засили
също убедителността на предлагания сборник. Така той би могъл да се открои на
фона на пренаситения български пазар.
Макар и с отчетливи романтични и наивни нотки, звученето е близко до
съвременните поетични нагласи в България, а по идеите си и своя лек и ясен
изказ може да препрати към новата американска естетика, оформила се след Втората
световна война и свързана с имена като Робърт Блай, Карл Шапиро, Доналд Хол и Стенли
Кюниц. Други възможни асоциации могат да ни прехвърлят към испанския
постмодернизъм и късната поезия на Хорхе Гилен.
Подобна книга би имала свое място в българското литературно пространство,
но само някои от текстовете изглеждат „завършени“. По-сполучлви между тях са: „колкото
по-съвършени, толкова по-отчайващи”, „капитулация”, „тръгвам”, „по време на
затъмнение…”.
Рецензент: ...........................
снимка: Виктор Влаеску
Публикувам и отговора на едно друго издателство (тежката артилерия - така му казват), които също много бързо ме отрязаха.
Уважаема Галя Борисова,
Благодарим Ви, че се
обърнахте към нас. За съжаление, качествата на предложения от Вас
ръкопис не отговаря на изискванията на издателството (липсва образност, а
там, където я има, не е оригинална) и не можем да го включим в
плановете си. Бихме Ви препоръчали да четете повече съвременна поезия,
да се научите да показвате чувствата си с образи, а не да излагате
декларативно мислите и вълненията си. Образите са основното изразно
средство в поезията, така както движенията на човешкото тяло в танца.
С пожелания за успех,
.................................
