Не ми оставаше нищо друго, освен след като унищожих благоприличното поведение и неискрено започнах да флиртувам внимателно, но без никакви задръжки за всякакви евентуални волности на тялото и плътта - неочаквано разума ми се облещи насреща и отстъпи място на традиционни представи за учтивост и скромност, които не са присъщи на моята персона. Отправяйки се към възможностите на подсъзнанието, особено когато съм в настоение, забелязвам че недовършените работи ни тормозят с проблеми, които не са от вчера. И най- вече ме тормози бъдещето, дали да приема подхвърлените предложения за флирт, или да го оставя да съжалява, да не му позволя наслади, които при едно евентуално интимно общуване отново биха позволили съмнителни неща да ни втълпят временно някакви предполагаеми изисквания за любов, която всъщност няма да ни донесе обич. Защо да се подчиняваме на необходимостта да го видим, след като той не притежава способността да се сближава и събужда любов, която да довежда до връхна точна на екстаз, нежели да бъде някакво превъплъщение на неутолим мираж за добродетел. Едничката ми радост бе да го чакам, а не да го видя. Човек би рекъл, че подклаждайки въображението си с някаква електрошокова мощ, очаквам действия и причинявам сама всичките си страдания. Такива очаквания нямат никаква връзка с добродетели, красота и интелигентност и ето това ме разстройва от моите любови които преживявам и чувствам напоследък. Очаквания, които между другото винаги съпровождат така появилите се временни възможности за плътски удоволствия. Не ми стига само това, но и искам да запълня образа им с неясно обожествяване и благоразположение, като след съприкосновение с тези измислени фантоми продължавам да се стремя да откривам положителни наслади. А всъщност сме се срещнали и нищо повече. Не ни обещават пътешествия, украшения или изричат слова за да ни покажат безразличие или досада. И даже след като срещата е отминала, не си спомняме какъв е цветът на очите им или как са били облечени, защото даже не сме ги погледнали. Такава измама е зрението! И след като сме били заедно, но като че ли сме били поне на метър разтояние един от друг, след като си заминат - физическото присъствие на тези любовници е толкова осезаемо, че си мислим че те са били всъщност в самите нас - в парчетата периферия или по-надълбоко в нашата същност. И сега утрото ми се струва тъй прелестно и тъй мъчително. Моята всекидневна тъга когато съм насаме със себе си е в нарушено равновесие. Кървави локви се разпростират около мене, но кръвта не изтича за да освободи раната от гнойта.
