снимки: Ани Колиер
Най-хубавото в напредването на възрастта е това, че с отслабването на зрението отслабва и интереса да се взираме в огледалото, преминаваме оттам забързано, подреждаме и поизглаждаме някои неотложни детайли, но понеже не си носим очилата сме настроени позитивно, виждаме едно прекрасно иронично усмихнато лице - образ, който сме си изградили постепенно, характер - който ни е необходим за самочувствието и така забравяме копнежите и отчаянието, които понякога изпитваме, ако въобще сме позволили на мисълта да ни безпокои, но сме изумени ако сме си сложили очилата и си правим салата, вглеждаме се в ръцете си докато накъсваме марулята, и сме напълно отчаяни и обезпокоени от изпъкналостта на вените по ръцете, петната по кожа, белезите от острието на ножа и перката на пасатора, но все пак си ги харесваме, защото ни напомнят волностите на персоната ни, и временно се отказваме от предполагаеми изисквания.
Французите не полагат никакви усилия, доколкото ги познавам. В проточените дълги мисли когато сме си у дома и времето ни е принудило да не излизаме, се налага да положим усърдие в подредбата на мислите си, за да не се загубим сред тях, и човек трябва да се концентрира, за да не се окаже, че в края на мисълта си е забравил подлога и си представя, че извършителят е съвършено друг човек, което може да предизвика окончателен сюжет, за който даже и в най-динамичните моменти не сме си и представяли, че може да се окажем част от него. Нашето присъствие няма да приключи с нашия самостоятелен край.
Защо излагам живота си на опасност, а всъщност трябва да се боря срещу терзанията от поведение което пренебрегва себеуважението? За да мога да налучкам правилния път, по който да задвижа нещата, за да постигна сигурност и изпълня със смисъл живота си - единственото непреклонно и неизменно нещо е да запазя себеуважението си. Но с нищо не можех да променя отприщилото се авантюристично отношение към живота, и нищо не можеше да помрачи удоволствието ми от събеседването с него, понеже до този момент никога с нищо той не помрачи или подразни доверието ми и ме спечелваше все повече с искреността и приятелството си. Дали тържествуващото ни изражение не бе изражението, което възприемаме, за да прикрием объркването си, признавайки нещо, за което сме убедени, че не е трябвало да вършим?
Той често втренчваше в мен неумолим поглед, без да измества и за миг очите си към нещо незначително, но беше достатъчно възпитан, за да не притеснява другите с въпросителни изражения. Тези погледи бяха начин да задава въпроси, като не очакваше отговори, а аз избягвах да отбелязвам финалната точка на нашите взаимоотношения, като пресилвах малко повече значението на думите, въпреки че знаех цената им. Но тези погледи, ах, тези погледи! В тях се съдържаше цялата красота на осанката му и това го поставяше по-високо от всички останали. Съществува ли по-прозаичен начин да ви се каже: “Не забравяйте да ми се обадите скоро!”
Може да възразите, че моите фрази са дълги и разпиляни, възможно е да е така! Но аз пиша по-смислено от опозоряващите публикации, свидетелстващи за лошо качество и вкус, които четем всекидневно във вестниците, и въпреки че говорейки за любовта, може да прикриваме интереса си и да се изсмеем на откровения, аз пиша за любовта като се надявам, че това ще ми донесе щастие. През целият този период на отстояване се надявах, че докато си мисля за моите любови, бих могла внезапно на сутринта да приключа с тези терзания и да се озова в божествена събота, истински щастлива с моето кафе и цигари.
