Моят начин да не се срина

 Dance Across Borders, Sweden

Изглежда морето спи. Няма вятър. Няма никой. Морето е гладко, както и зимата. Мислех си, че знам всичко. Всичко, което може да се случи. Мислех си, че мога да обмисля всичко. Но не е е възможно. Това е. Мислиш си, че познаваш себе си. Но, не! Всеки път когато се запътиш към нещо - е същото. Всеки път, никой не знае нищо. Всеки път нещо те дразни, например-седенето. Никога не знаеш защо седиш. Освен седенето, живееш ли там? Да. Няма как. Не! Не можех да го направя по друг начин. Не можех да лъжа. Не можех да се правя, че всичко си е на мястото. Чувствах, че трябва да поседна. Както чувствам, че трябва да спра. Чувствам умора. И липса на интерес. Смея се на неща, които не разбирам.

Помня залеза по време на полета? Не, не помня. Може да е било преди излитането. Преди да седна в този проклет стол. Не знам. Гледах облаците и си мислех, че трябва да остана. Нищо не трябва да си спомням. Да, това е моят начин да не се срина. Това страдание. Но по какво? Просто умора. Или пък пренасищане. Но от какво?

 проект "Андре и Ан"

Затварям очите си. Слънцето блести. Щастие е, че съм жива. Умолявам се да имам позитивни мисли. След това отварям очи и виждам как се смея. После отново затварям очи. После замълчавам. После потъвам. Потъвам в дълбокото море. Равни сме, преди заминаването. Тази дума ли трябва да употребя? Заминаване. По време на студената зима. Винаги си казвам това: че не мога да понеса зимата. Тази дата. А може да е по-късно. Нека да премине. Как бързо тече животът от януари до декември. Това усещане за затъпяване. Да отложа ли всичко за година? Неизбежната дата на реалността.

Но си представям, че мога да го направя. Да кажа думата. Всичко може да е думата. Дестинацията. Така ли се нарича? Бих могла да си я представя. Бегъл поглед от моята смърт. Бих могла да го направя. Да помисля за заминаване. Далече от мен. Независима от своята смърт. Можем да го направим само веднъж. Можем. Само веднъж. Останаха само няколко минути. До моето оттегляне. Да поседим. Всички сме заедно. Всички сме сами. Оставени на самостоятелното си присъствие. Или отсъствие. Не си спомням добре. Може да се е случило рано сутринта. Преди алармата. Не знам вече кое беше истина. Колко е малка разликата между днес и вчера. Моите чувства към самата мен. Незначително като че ли, но усещам, че всичко ще свърши. Знам го. Отричам го. Мисля, че не се заблуждавам. Трябва да има някакво значение. Това седене.

И тази скръб. Прекрасно. Седиш си и мислиш за смъртта. Кой знае, може и там да няма мир. Не. Не знам за какво говоря. Но важното е да имам мисли. Тази сутрин пристигам във вилата и поглеждам към плажа. Търся някого, но кого? Тази загуба на настоящето, която идва над нас. Когато другите хора те гледат и когато аз съм тук, с тях. Знам го много добре. Тази сянка я имаше и когато бях малка. Какво да кажа още. Да се поразходя ли до прозореца. Защо? Да се опитам да виждам това, което другите виждат. Беше преди много време. Когато бях любопитна. По време на ваканцията. Имаше черно пиано, което стоеше залепено до стената, безмълвно. После това пиано го местихме в различни квартири. Докато мишките не изгризаха струните. Трябва да си спомням всичко това. Все нещо трябва да си спомням.

снимка:Ани Колиер

И след това, след много години, в друга стая, гледаща към друга река, отидохме на пикнинг. Не си изядох сандвича. Ако това има някакво значение. Да - има значение. Протестирах. Но не искам да си спомням това. Тъпо детско поведение и ревност. Затова не си изядох сандвича. Баща ми все още беше жив. Но не живеехме заедно. Помня, че не изпушихме нито една цигара заедно. Бях на тридесет, или нещо такова, когато се осмелих да пуша пред него. Мисля. Да. Мисля, че си спомням. Когато съм била дете, постоянно съм била замислена. Така казват. В това прекрасно безразличие към себе си. Не мога да вярвам на никого. Седя и гледам в прозореца. Никой не минава по отсрещния тротоар. Чувствам, че виждам в прозореца някой, но знам, че това е измама. Кой ще минава по това време? Отново вали. Вече три дни.

Гледам ръцете си. Кокалести и дълги. Другите може да си мислят, че са грозни, но аз си ги харесвам. Това може да е поради невъзможността да бъдат други. Искам да се проваля. Да напусна. Но не е удобно. Всички са в очакване. Но на какво? Всички седим и мълчим.

Как бързо тече животът от януари до декември

Как бързо тече животът от януари до декември
Отвлечени в кратките ежедневни мигове
Пред нас се изпречват проникновения
И скритият смисъл на нещата
Прозира през изостреното ни светоусещане

Дните и датите се губят
Но точността на сезоните не спира
Вградени в  дълга поредица от прозаични мигове
Едни чудеса на пълноценно съществуване
Изпъкват настойчиво за радост и спокойствие

Вероятно малко потискащо е да наследим добродетели
И да се опитваме да се сравняваме с великия прадядо
Терзанията не ни помагат, че има по-добри преди нас
И ние трябва да се заловим на работа и размисъл
Защото сиянието не идва само от тъгата

снимка: Ани Колиер

Бариерата между деня и нощта понякога е незабележима
Изпълнени от демони и незаетите си способности
Съпротивителните ни сили пробиват повърхността
Сдържаността ни терзае, заливайки ни с нови факти
И панически осъзнаваме, че проявяваме несигурни пориви

Импулсите ни отварят врати за  нови мрачни възгледи
Не можем да предположим колко важна е тъгата
За да се отдадем на размисъл и самодисциплина
Единствено забележителният характер може да ни спаси 
От пораженията които всеки ден ни нанасят щети

 

снимка: Ани Колиер 

Овладяването на ситуацията се дължи на качества и решителност 

Без която не бихме могли да достигнем 
Дори и за миг до постиженията на предците ни  
Но това не би трябвало да ни обезкуражава да опитваме

Как бързо тече животът от януари до декември!

Без останките на миналото не бихме могли да напредваме
Господари на ситуацията сме само и единствено ние

Успешното ни организиране би могло да доведе 

И до някакви нови постижения

Нека да вярваме, че и ние можем да бъдем оригинали  

Но как да се експериментира след този славно обезсмъртен век?

Галина Борисова

 

Дразни ме само вилицата

                                       

Трябва нещо да се случи. Иначе не е възможно. Нещо трябва да се случи. Мълчание. Мълчим. Няма за какво да говорим. Говорим за работа. Обядваме. Късен следобед. Закъснял обяд. Искам да кажа, че има нож на масата. Ще ми избоде очите. Има нож на масата. Това, че яде само с вилица - ме дразни. Просто не ми харесва да се разкъсва някаква си печена чушка с вилица. Ям супата и след всяка глътка избърсвам устата си със салфетка. Изхабявам доста салфетки. Бърша си и носа. С друга салфетка. Говорим за моята лъжица. Лъжицата е доста голяма. Трудно се яде с такава лъжица. Поглеждам  го в очите. Благодари за обяда. Аз му благодаря също. Тръгваме. Забравя си сакото. Връщат ни. Забравихте си сакото. Мисля си колко е разсеян. Но не така разсеян както може човек да е разсеян. Малко по-иначе. Вървим. Говорим си от време на време. Аз се концентрирам да кажа нещо, но нищо не казвам. Мъчително е. Но говорим от време на време. Разделяме се. Не се поглеждаме. Бързо се качвам в колата. Сега съм повече от сама. Шофирам. Все едно ме няма в колата. Но се придвижвам. Най-сетне се прибирам у дома. Мъчително е. Работя в градината. После набързо вечерям. И аз се храня без нож. Но не разкъсвам нищо. Сама съм. Изпивам един коктейл. Изпушвам две цигари. Гледам филм. Разплаквам се. Загасям осветлението. Не заспивам. Мисля си за вилицата. За него нямам мисли. Дразни ме само вилицата.

.

HAPPY 2018 Galina Borissova's first collages

HERE BELOW ALL LILACS DIE

ТУК ДОЛУ ВСИЧКИ ЛЮЛЯЦИ УМИРАТ

«Митът за женската свобода» Ирен Сайбин

Романтисизмът проектира представи за въздушната Силфида като жена. И до днес танцъорите страдат от това клише. А днес тялото се връща към феминизма си. Чрез Силфида, Мария Таьони въвежда стоенето на пръсти и босите, леко обути крака, което 'тальонизира' Париж.
Те са въздушни същества. Изразявайки чистота и лекота като перца. Екипирани с криле, те имат дарбата да са видими и невидими. Между опита на физическото съществуване и смъртта, тяло и разум, те живеят във въздуха и обичат неизискващи и безмълвни. Те временно могът да се превърнат в черни лебеди, магически, и чупливи като приказка. Носят се във въздуха като мъгла, и живеят без никакво измерение във времето. Тяхната крехкост и женственост е събрана в техните детски тела. Те живеят, а понякога и умират като девици.
Мария Тальони беше първата от този вид. Тя може да бъде видяна в картините на Пол Бюрд, застанала боса и леко стъпила срез розов храст. Тя въведе стъпването на пръсти което прие наименованието ”тальонизиране” на целия Париж. Въплъщаването на безсмислени фрагменти като невинно разцъфване Мария Тальони го правеше като истинско цвете. В психологическата трилогия на Чайковски , Петьр Шауфус и Оле Ньорлинг (немската опера от 1992г.) розата е декодирана като символ на потискането и затова е опасна, сексуална, и „Спящата красавица” затова е притча за пресъздаването. Разбира се Тальони преди Фройд е била невиделица. И ние не знаем нищо за нейното развитие като жена, и нищо за висотата на нейното целомъдрено изкуство. Като повечето романтични балети „Силфида” с премиерата през 1832г., описва неземния магнетизъм и отива далеч в историята. За балета да бъдат убедителни някои пространства, всичко трябва да бъде възможно. Колкото повече е приказно действието, толкова по непоколебимо е намерението. Теофил Готие, балетен критик и либретист през Романтичния период, е бил експерт на всички приказни притчи и легенди и неща свързани с феминизма в танца. Взимайки например конкурентните Мария Тальони и Фани Еслер, например Готие демонстрира противоположните опори в тези женски принципи: Тальони е християнска танцьорка, тя примирено се носи като дух с нейния прозрачен муселин, с който тя обича да се покрива. Тя може да се оприличи като блажена сянка под която нейните розови пръсти украсяват и разделят цветята които се поклащат. Фани Еслер е друга страница, която идва от гръцката митология и танците на Терпсихора. Нейните одежди са почти разпадащи се, когато и да се прегъне, и дръзко да протегне ръце, ние вярваме че е фигура на Помпей или Херкулес. Готие прави реверанс и на „Жизел”, в изпълнението на Карлота Гризи през 1841г. вероятно защото тя е като архетип на френския елементен дух, комбиниран с духа на балерина: еротисизъм и невинност, определящи ранните символи. „Тя се носеше като магически дух сред градина на истинска кралица. ”Гризли носеше двата аспекта на „приятелския свят” , божествен и светски. Всеки танцьор на класическия танц неизбежно се поражда от тези две опозиции. Гризли подстрекава любовта, желае страстта, позволява си да яде, пие, пуши и прави секс, дава привилегия на шоколада и шампанското. Тя винаги е в риск като камък, който ще падне от въздуха в пространството. Когато тя казва:”тальонизъм”, Гризли практикува перфектен селф контрол, сила срещу повечето желания за предпазване. Токова чисто и емблематично като невинността    в „Алиса в станата на чудесата” на Луиз Керьл, толкова колкото и самия автор вярва в това. Този вид е враг на
детското, еротично както прелъстяването на Лолита. Аскетизмът увенчава девствената природа на бялата балерина. Земния живот с неговата бездънност и пакостни емоции, е победен и завладян от магията на приказките. Избавлението може само да се появи в мислите на истински неподправената вечна любов на човек, готов да жертва себе си чрез благоволението на куража. Красотата е необходимост защото на балерината никога не е простено да е грозна. Но коя красота вьзтьржествува? Тази която омайва Карло Бласи, който иска неговата балерина да е като Диана или Венис? Или Баланчин е бил прав? Той е толерирал само дълги крака, дълги ръце, с малко тяло около тях.
Пробуждайки се към женското, където Аврора боязливо бяга в Розовото адажио, напускайки години където е спала, сред трънливо развитие. Това кара младите хора да започват техния тренинг толкова рано (между 4-8 години), като се ограничават в строга дисциплина, крайно трениране, и често бъдейки на диета, изпотявайки фанелките си, ограничавайки хормоните си. Да си дебел това е най-лошото което може да преживее Аврора, Силфида, Жар птица, Хлое, Отеда, Жулиета. Повечето от танцьорите са невротично пристрастени практиканти.
Земните същества никога не кървят, освен техните палци в балетните обувки. Грижейки се за женското тяло, което патологично е склонно към анорексия, за да спечели безсмъртие преди да се влюби в мъжа или жената, ни връща към ранните представи и разбирания на абсурдната формулировка на невинния Папа III. Според него „менструалното кървене” което е толкова „импулсивно и нечисто”, че плодовете не могат да покълнат    ако имат контакт с това - цитат от документалния сборник на Захариас. В книгата „ В надпревара със Силфидите” на американския физик Л.М.Винсент е отделена цяла глава на „менструална тема и вариации”. Например че 18 годишен танцьор изглежда като витаминен продукт. Когато докторът препоръчва мултивитамини с добавка на минерали за да балансира евентуалния дефицит на желязо, поради менструалните цикли, балерината продължава: „В моя случай мога да купя субстанция без никакво желязо”. Танцьори без менструален цикъл са типично нещо. „Имам период само когато сам във ваканция. Нищо не помогна до момента когато спрях да танцувам и започнах да преподавам”. Със всичките диети, работа, потене, емоции и настроения, месечния период е нещо като феномен. Естетиката на балерината е да е детска елфа. „Ние нямаме даже коса на ръцете, по краката, и на срамните части”- добавя Бентли иронично. „Вместо храна ние живеем с музика. Живеем с изкуство и емоции. Нашата физическа енергия е нашия излишък към съзнателни емоции. Ние сме хванати от нашата вяра, нашето посвещение, обич, вдъхновения, нашите витамини и без захарна ломонада . Нашия живот се върти около това какво не ядем”. Леките лицеви бръчки, въртящи очи, дишащ нос, индикира умора - а това не са перфектни симптоми. Полемично добавя    Бентли. Статистиката показва, че 6 процента от разболелите се от анорексия са резултат от изтощение. Болестта повече се разпростира сред танцъорите, отколкото сред останалото население. Линията между завидното тънко и нещастно недохранване е тънка и ефекта е много сериозен. Хормоналния дис баланс който е дефицит на естроген, може да доведе до остеропороза, и даже до фрактури и счупвания. 30 годишен атлет който не е имал менструация за дълъг период от време, има скелентна кондиция на 70 годишна жена. (Frankfurter Allgemiene Zeitung). Метаболизмът разполага с интелигентно оцеляване. Той търси да съхрани протеин. Когато танцьорите загубят последните мастни резерви, тялото тегли протеин от тези части на тялото,
където не може да има мускулна работа. И затова много танцьори с силни крака загубват доста килограми по техните ръце и гръден кош. Ана Павлова спестява също обратното за съществуването на Силфида. Въпреки че тя беше „деликатна, чуплива, въздушна, отправяйки се от земята” , тя притежаваше дар от природата, според Сара Бернар – „ дълги, източени крака на изключителна красота”. Самата Павлова в нейната биография споделя: “трябва да жертва пълното осъществяване на жена” за професионалния успех. Да, тя би могла да го направи в някой друг живот по-късно. Бих могла да танцувам като смъртна, но само като Силфида, като запенени гребени на вълни.
Дали вълшебството и обаянието на танцовата невинност изчезва със световната любов? След повече от 20 високо летящи, и благородно безкрайни години,    повече маниерно модерната Силфида , Ева Евдокимова изчезва бързо след като се жени за диригент. Без да напусне чертата.