Аз съм един реализирал се човек...

Аз съм един реализирал се човек. Казвам си го за да се насърчавам. Иначе имам големи съмнения за бъдещето. В това число и моето.
Но въпреки това понякога съм щастлива. Разбира се представям си и малък процент - вариант «сапунка», но незнам дали няма да се оттегча от такава бъдеща опция.

Лош ученик съм- помня уроците от хората и живота, но често не ги спазвам. Помня урока - «Трябва да се мине по стълбицата на йерархията». Не го спазвам от момента в който го получих. Защото йерархията за мене е това, което аз си изграждам: хората които ме респектират, хората които ми дават примери за подражание, и хората които нямат значение за историята. Това са примери от които се уча, но само в краен случай. Иначе бавно и уверено вървя по пътя си. С увереност и известна доза бързина.

По пътя си може и да бъркам, но това че съм опитала ме прави по-силна и уверена в себе си. Без това не бих могла да нарека че живея. Често разсъждавам и за постъпките на другите. Опитвам се да ги разбера. Все повече събитията около мене нямат значение. Аз не съм отговорна за тях. И не бих ги променила. Защото това значи да променям другите, а кой ли земен човек има такава сила?

Помня и един друг урок- «……». Майче този не си го спомням. Нищо. Ще си измисля сама правила.

Жером Бел казва по повод неговия проект: «The last performance»: «Tова е драматичната иcтория на танца без история. И затова не е въжможно да се цитира». Мисля си че това важи и за самият живот. Омръзна ми от цитати, от опити да сме интелектуално извисени, да напътстваме, да се спираме…когато тялото иска покой, иска удоволствия…

При тези условности не мога да не бъда оптимист.

a week before 13 feb.

Next station
dedicated to Krassin Iordanov

Where do you go to my lovely
where
I want to be with you tonight
tonight is very long evening
because you gentle wait for us
to hug you
to talk to you
to love you
and to face the life with light smile
because next station is coming
and we 're going to take it
and go forward
together or alone
where do you go to my lovely...
what the time mean for you
what the facts are telling us
every thing you say to us
is a code to thing about
what to say more
the rainy evening i think about you
the sunny weather makes me feel your spirit
but never borring days with you
where do you go to my lovely...
you dance like zizi and gigi
who with you like to spend tonight
i guess and say yes!
you don't!
you stay with us
tell us the thoughts that surround you
we remember who you are
i can't look in site of your head
but i love you my darling
and miss our days and evenings
i keep your song inside
and when i am along in my bad
i see your picture on the wall
and smile appears on my face
but where do you go to my lovely...

весела Коледа!

A free greeting card by Smilebox

предколедна приказка

Майка ми пържеше картофи за вечеря. Не че бяхме бедни, но много обичахме пържени картофи поръсени отгоре със сирене.

Гледах снега навън който се опитваше да натрупа, но падаше наивно и несигурно в градината. И така приказката вече започна. Който е закъснял да не се притеснява - нищо не е изпуснал. Та да си дойдем на думата: Имало едно време, не много отгавна една жена с името Снежанка. Тя имала много приятели, които й помагали в тежките дни и я развеселявали с дребни шегички. Но тя им вярвала, та нали за нещо трябвало да се захване, за да не страда.

Снежанка била умерено красива, с характерни черти на лицето и фигурата, лесни за описание и запомняне. Нейните отличителни белези били годините й на бурен живот, който по нищо не се различавал от този на другите, но тя, Снежанка знаела че е специална. Тази увереност може да я е наследила от баба й, или от майка й, или от някоя неизвестна леля, но със сигурност е наследствена. Затова тя никога не потърсила причината в себе си. Всеки път когато ставало малко тегаво, тя започвала да пише стихове, но този път Снежанка искала да напише приказка. Приказка за ледената слугиня, или глезеното Мими, или за вълкът и седемте прасенца, или за Тони и властелинът, или пръстенът на валкирите, или нещо като змеят и Катя. Но тъй като била много разсеяна още от малка, тя никога не помнила точно кои герои от кои приказки са, пък и защо й е да помни дати и имена. Важното за Снежанка било съдържанието. Затова сега тя седяла и се чудела какво съдържание да има в тази нова приказка. За доброто и злото вече децата не вярвали отдавна, също и големите, така че това се изключвало. Ако напише приказка за себе си, това би било много нескромно, ако напише някоя история за приятелите си, това би било предателство. И така тя седяла и си мислела какво да измисли. И ето изведнъж разбрала, вече няма какво да се каже и напише. Ама как се пише за нищото. Ами ето така, много лесно: Имало едно време едно нищо, то било нито лошо нито добро. Нищото само искало да го оставят на мира. Но тъй като било видимо нищо, хората непрекъснато говорели за това и онова и не го оставяли на мира. Един ден нищото си казало: ще се променя на видим, и ето от този момент нататък всички виждали какви добрини прави, колко е талантливо това нищо и така лека по лека забравили за него. Защо да ги интересува едно нещо. Ето така завършила приказката - в очакване на пържените картофи и в приключването на опита ми да напиша приказка.

поука 1: по добре нищо което се вижда, отколкото нещо което не се вижда.
поука 2: нищото е основата на нещото
поука 3: изпълнявайте поука номер 1 и поука номер 2

чакам

все същото
очакването за първият сняг
за новите предизвикателства
за умората и страха
за лекотата от битието
и стремежа за красота
душата ми изгаря за нещото
което незнам как да нарека
тази вечер няма да ми се обадиш
защото те няма
измислям те и пак те няма
чакам те и пак те няма
забравям те и пак те няма
няма ме и мене когато съм сама
оттегчих се да чакам
по пантофи и пижама
в този неспретнат вид мога само да отскоча за цигари
но даже и съседите се плашат
от появата ми по всяко време за да си купя
незначителни неща
е хайде
горя от топлината до камината
но краката ми са премръзнали
за да тръгна към тебе
все пак чакането си струва
поне правя нещо
чакам