 | ||
| снимка: Ани Колиер |
спокойно кося тревата
спокойно ще те погледна
неспокойна ще бъда утре
неспокойно ще чакам да се обадиш
това е защото нямаме бъдеще
имаме минало, то не се забравя
досега тъгата винаги ми се е струвала достойна, не съм познавала скуката
как ни затруднява живота с достойнството и себеуважението си
Толстой не е могъл да търпи Шекспир
той впрочем не е могъл да търпи и Бетовен и неговата Кройцерова соната
някакво подобие на принципи - измисляме си оправдания
ти - за да се отдръпнеш, аз - за да не се натъжавам
трябва да се боря с гордоста си, да попадна в погрешния кръг
в който смирението се оказва гордост
да почувствам безизходността на своята гордост
и едва след падението и позора да почувствам, че съм се измъкнала
от този погрешен кръг и тогава може би ще бъда истински смирена
чудесно го е казал Шопенхауер: "Новото рядко бива хубаво
защото хубавото кратко време остава ново"
колко лесно казваме, че сме простили обидите
трудно е за нас горделивците да ги забравяме
да смятаме, че чрез външните условия можем да изменим живота си
е равнозначно да смятаме, че можем да яхнем тоягата
всичко което може да дойде отвън
е нищо в сравнение с това, което ние можем да си представим
ние не можем да знаем нищо за това, което е,
можем само да знаем това което трябва да бъде
не обичам повторението, а все повтарям грешките си
искам да осъзная себе си, другите да не се занимават с мене
да отглеждаме собствения живот не е егоизъм
той е поверен само на нас
искам да вникна в съдържанието
но има ли какво да се направи в областта на обичта и изкуството
уважаваните факти са толкова съмнителни
винаги някой може да ги оспори
толкова всеотдайност и само с едно изречение може всичко да отиде по дяволите
както казва Епиклет: "Ако не си готов да те сметнат за глупак, ти си далеч от философията на мъдростта"
има моменти в които съзнанието ми е стигало до такава степен на интензитет
че е заглушавало разсъдъка ми
ужасно се бунтувам със себе си
две крайности - пориви на духа и власт на плътта
ако няма какво да се спасява, няма да има и живот
как да постъпя ако съм ранена
да се бунтувам не ми е присъщо
войните ги харесвам само ако уважавам врага си
най- големият си комплимент получих от един японец
той каза: ти си моят любим враг
аз отговорих: но аз ви смятам за приятел
не получих отговор
можем ли да забравим, можем само да извиним
може ли да те забравя, мога само да не те измислям
безумният живот е страшно жалък
както казва Толстой: "Праволинейността ми е отслабнала - признак, че съм отслабнал в нравствения живот"
по добре да видим своята безхарактерност
отколкото да изневерим на интуицията
смирено се бунтувам
човек живее и с въображението си
имаме и други способности, някои не ги разбираме
имаме и недостатъци, някои си ги харесваме
слабостта ни е източник на сила
вярвам в това и се извинявам оптимистично
природата обича целесъобразността, но хората не я следват
те имат чувства, те надхвърлят целта и се мерят напосоки
не искам да стрелям, искам да се бунтувам смирено
но мога ли да заглуша потока от мисли, преди да се самонакажа
не искам да отмъстявам на обидите
не ми е присъща суетността
като по млада решавах и избирах една от страните на противоречието
сега се задоволявам с хармоничното колебание
защо във всички стремежи на човека има несъгласувани противоречия
съобразяваме се със съвестта, самолюбието унищожава скромността
и пак ще цитирам Толстой: "С тези данни на характера ми, за мене няма средина, или блестящо, или жалко бъдеще"
ще взема да се разбунтувам, но не смирено
