защо не написа писмото

снимка: Ани Колиер

събудих се рано

навън побеляло

зимата най-после дойде

бяло в душата ми

нямам писмо

какво от това

ще чакам достойно

бавно ще ровя из гардероба

да избера най-точната дреха

ще се облека бавно

ще среша косите

ще обуя обувките

ще сложа талисмана

ще изляза бавно

ще се кача в колата

ще пусна радиото

музика ще обгърне душата ми

ще шофирам бавно
ще наблюдавам минаващите без да ги забелязвам

ще съм центъра на вселената

ще съм изпълнена с достойнство

ще паркирам

ще отворя вратата

бавно стъпвам на тротоара

оглеждам се за да оценя момента

да запомня мястото

да компресирам чувството

може и още да понеса

толкова е обсебващо 

отправям се към мястото

две тополи - знам кога и за кого са посадени

има ли някой и за мен да посади дърво

липа, върба ли

не искам да е самотно

преди години посадих два кипариса-изсъхнаха

бях упорита-посадих още два

сега ги наблюдавам всеки ден как растат

защо ли си спомням това

това е друго стихотворение

него никога не написах

сега трябва да стигна до мястото

вървя бавно, ръцете в джобовете

главата изправена, нося кафяви очила

кафявото е прекрасно кадифен цвят

като земята която разпръсква цветовете

закъснявам но не бързам

ето виждам те

не се затичвам

това е защото нямам сили

спирам

гледаме се известно време

мълчим

само ще си подадем ръце


театър пред театъра

Ваше Величество, колко сте прекрасна

няма да получа комплименти

само това не очаквам

ще се гледаме тайно отстрани

ще си мисля че ме докосваш

останаха тайни неразказани

колко ли още трябва да чуя

сядаме в салона

шепот и клюки

мълчим

поглеждаме се от време на време

не си докосваме ръцете

тъмнина

започва спектакъла

какъв театър само, отдавна скучая

но вечерта е прекрасна, гледаме театър

не смеем да се погледнем, гледаме се скришом

толкова скучно на сцената, викат и се лутат по нея

сцената не може да се имитира

иска ми се да е истинско-това усещане за немощност
когато след толкова увереност, сме опиянени от безсилие

ти ме изследваш, аз съм омаяна

иска ми се да ми хареса, таз пиеса проклета

но повече искам да ме докосваш, заради тебе толкова се старая

вкусовете малко различни, това ми харесва

нека не се разстройваме, повтаряш го непрекъснато

притискаме бедрата си в тъмното

в тъмното и пред всички, защо да се съобразяваме 

никога не съм била толкова отчайваща

харесва ми да сме сами, дори и когато сме с другите

толкова ли искам, как трябва да е според тебе

мога да ти дам безпрекословно, обичта си ако ми я поискаш

можеш ли да понесеш, такова предложение

ще ме прегърнеш ли пред света или ще си останем на тъмно

затварям очи и си те представям, измислям те с поглед

как ли изглеждам в очите ти

висока, харесваш носа ми

леко екстравагантна

достъпна, смела и безрасъдна

това ли искаш-мога да ти го дам

мога и друга да бъда ако поискаш

но незнам дали ми утива да съм печална и тъжна

обикновено съм силната, така казват

можешe да ми дадеш една прегръдка пред света

тогава всичко щеше да е побеляло, даже зимата щеше да се притаи

в прегръдките всеки притихва, притихва и зимата в очакване

какво ли ще си кажем в една такава бяла и тиха утрин

когато всичко е побеляло, побеляло в спомени и в желания

какво ще си спомняме утре

какво ще разкажем на внуците

толкова тъпо стихотоворение, но толкова истинско

Защо не написа писмото?