Подправен разказ, направен от неподправени спомени

-->

     picture Ani Collier

Подправен разказ, направен от неподправени спомени

Толкова съм влюбена, че ушите ми пламтят и мога даже да разтопя снега на столицата. Може и на провинцията, ако е благосклонна да ме чуе.

Той е млад и с неопределени желания. Тази вечер седяхме един до друг. В залата имаше много хора обеднели финансово, но все още уверени че харесват класическата музика. Седяхме и слушахме Верди -“ Силата на съдбата”. Може ли силата на съдбата да избегне случващото се? Не вярвам.

Прокрадваха се мисли да прекратя срещите си с него, но знаех че не мога. Страхувах се да разкрия причините, дали от безсилие, дали от гордост. Ах, тази гордост! Все повече се оплитам в мрежите на страстта, на желанията, на копнежите. Не е много смислено, но кое е смисъла на живота? Да скриваме желания, да укриваме трепети? Това не е престъпление, това са все човешки страхове. Исках да го докосна, да се прегърнем бавно, да си признаем. Това смислено ли е? Не можех да си представя, че той ще го направи някога. Толкова го исках.

Беше срамежлив, но понякога ме изненадваше с подхвърлени във въздуха истини, които с нескрита радост приемах като предизвикателство. Не се стърпя да ми каже, че в дясното ми око има кръвоизлив. Сигурно искаше да ми каже нещо по-поетично за очите, но не намери подходящ начин.

Седяхме и си говорихме за неговото детство. Като малък плакал много. Даже му ляли коршум против уплаха. Разприказва се много този ден, докато се разхождахме в гората. Започна даже да ходи на танци. Да ме кани на разни събития, да си измисля причини да се намерим. Радостно приемах поканите му и често излизахме с различни компании. Аз го наблюдавах как си говори с хората, той ме наблюдаваше как се забавлявам с живота.

Слушам музика всяка вечер - класическа музика. Пуша цигари, пия чай, мисля. Гледам в стената и разсъждавам. Изпълнена съм с омайна тъга. Вчера си купих три картини - все портрети на жени. Жени, малко обезформени, стари и млади, без конкретни желания, но удивително привлекателни. Цялата къща заприлича на изложбена зала. Днес се уговорих да купя още две картини. Гледам тези жени от рамките и искам да съм всичките.

Вчера ходихме на баня. Той в мъжката част, аз в женската. Сигурно и двамата сме разсъждавали с отпуснати мозъци колко пропускаме. Или поне аз мислех за това. Задавах си въпроси на ум и нямах никаква представа какви отговори може да има. Не си представях откровенности. Тази омаяна загадъчност прокрадваща се в нашите разговори беше толкова желана и красива, че щеше да е глупаво да променим това опиянение с някакви си конкретности. Прекарахме цял ден заедно. Времето неусетно се изплъзна.

Днес денят е мрачен. Ядосана съм малко на себе си. Лутам се като обезглавена кокошка, която в последните си предсмъртни движения със сигурност се чувства безсмислено. Времето отново мина неусетно. Мисля за невъзможните желания и тяхната смелост да настояват да се прокрадват в най-съкровените ни мисли.

Слънцето днес не изгря. За сняг отдавна нямам мечти. Тази година зимата не пожела да ни навести. Всъщност така искам да завали. Да натрупа сняг, да вали продължително и упорито. Небето се е притаило в очакване на вечерта. Искам да избягам от всички отговорности. Да тичам до припадък, за да рабера какво точно искам. Завалява неуверено сняг, стопява се преди да натрупа. Някаква ефимерна белота навън и в душата ми. А трябва да се живее. Притихнала съм толкова, че не мърдам. Незнам как изглеждам, обикновено се контролирам. Имам усещането, че целият свят ме гледа. И аз съм отговорна за неслучването на снега.

Парти. Рожден ден. Млади хора празнуват. Не говоря с никого. Това не е привично за моята любопитна личност. Отскоро имам идея да напиша авто-био-еко роман. Тъпотия, та сега си мисля за какво да пиша евентуално. Покани ме на танц. Отказах. Каза ми, че в последните години никой не му е отказвал да танцува с него. Направих се, че не съм го чула. Тогава музиката свърши и успях да проговоря тихо: “Все едно че не съм ти отказала, просто музиката свърши” и се запътих за едно питие.

Линея, работя без страст, не съм радостна. Сърцето ми се е притаило. Цялата съм в очакване. Луната се е килната насмешливо. На мене ли се смее? Или самата тя е объркана. Натежала е от бремето на мъдростта. И ни гледа отгоре забавлявайки се. Страхувам се от всяка своя стъпка. Ако стъпя погрешно, всичко ще се разруши. Построихме толкова внимателно приятелството. Иска ми се да се скрия някъде и да изчакам до пълнолуние. Иска ми се да чакам безвремието. Ще ме харесваш ли толкова слаба? Увереността ми се разпада невъзвратимо.

Един ден, ей такъв никакъв, ти написах откровения. Сложих картите на масата ясно, кратко и уверено. Отказвах се от желанията си. Не намирах причини да развалям създаденото приятелство с клиширани постъпки. Отговори ми мъдро и поетично. Ето затова те харесвам, въпреки че се ядосах толкова много. Останаха недоуточнени желания да се блъскат в тавана, когато заспиваме. Но все пак ни останаха така желаните красота и чистота при общуването.

Все още те мисля понякога, харесва ми спорадичното ти появяване - неочаквано и спонтанно. Толкова те обичам, че започнах да искам да те разочаровам. Мисля си, че това е по-скоро заради мене, за да се отдалеча от тебе и се приближа към себе си.

Не се живее с толкова обич.